Суперкомандос - Страница 108

108

Тя поклати глава.

— Във Фишън Сити така наричали силовите рекетьори. Разбираш ли, когато някой отказвал да плаща за закрила, или информирал полицията, или просто не скачал веднага, щом местният шеф на якудза кажел „хоп“, стандартното наказание било пиене на заразена вода. Биячите източвали водата от охладителните системи на долнопробни ядрени реактори и я носели в оловни манерки. Някоя нощ нахълтвали в дома на виновника и му казвали точно колко да изпие. Принуждавали цялото семейство да гледа. Ако откажел, почвали да колят близките му един по един, докато се съгласи. Искаш ли да чуеш откъде знам тази прекрасна земна история?

Ортега не каза нищо, но стегнатите й устни трептяха от погнуса.

— Знам я от Кавахара. С това се занимавала като хлапе. Била водоносец. И се гордее.

Телефонът иззвъня.

Махнах на Ортега да се отдръпне и отидох да отговоря.

— Ковач? — Беше Родриго Баутиста. — При теб ли е Ортега?

— Не — излъгах машинално аз. — От два дни не съм я виждал. Проблем ли има?

— Ами… вероятно не. Пак е изчезнала вдън земя. Е, ако я срещнеш, предай й, че днес е отсъствала от съвещание на отдела и капитан Мурава не е много доволен.

— Има ли изгледи да я срещна?

— Знае ли някой… — Баутиста разпери ръце. — Слушай, трябва да тръгвам. Пак ще се видим.

— Довиждане. — Изчаках, докато екранът изгасна и Ортега се приближи откъм ъгъла. — Чу ли това?

— Да. Тази сутрин трябваше да предам в отдела дисковете със записи от паметта на „Хендрикс“. Мурава сигурно иска да знае защо изобщо съм ги изнесла от управлението.

— Следствието е твое, нали?

— Да, но си има уставни положения. — Изведнъж по лицето й се изписа умора. — Не мога да ги удържам за дълго, Ковач. Вече ме гледат накриво, задето работя с теб. Скоро някой ще почне да подозира. Разполагаш с няколко дни, за да осъществиш онази измама с Банкрофт, но след това…

Тя изразително вдигна ръце.

— Не можеш ли да кажеш, че са те отвлекли? Че Кадмин е взел дисковете.

— Ще ме проверят с детектор на лъжата.

— Не веднага.

— Ковач, не твоята, а моята кариера отива в канализацията. Не върша тая работа за развлечение, трябваха ми…

— Кристин, изслушай ме. — Пристъпих напред и стиснах ръцете й. — Искаш ли Райкър да се върне? Да или не?

Тя преглътна с усилие.

— Да.

— Тогава защо не вярваш, че всичко е дело на Кавахара? Колата, по която е стрелял в Сиатъл, летяла над океана, преди да падне. Продължи по тази линия и виж накъде води. Добави точката, където бреговата охрана е извадила Мери Лу Хинчли от морето. После отбележи на картата „Глава в облаците“ и виж дали трите неща не се връзват.

Ортега се отдръпна и ме изгледа странно.

— Искаш това да е вярно, нали? Искаш на всяка цена повод да се нахвърлиш върху Кавахара. За теб е просто въпрос на омраза, нали? Поредната сметка за уреждане. Пет пари не даваш за Райкър. Пет пари не даваш дори за своята приятелка Сара и…

— Повториш ли го — предупредих я студено аз, — ще те просна с един удар. За твое сведение нищо от досегашния разговор не е по-важно за мен от живота на Сара. И нито една моя дума не означава, че имам друг избор, освен да изпълня точно каквото ми нареди Кавахара.

— В такъв случай защо изобщо говорим, по дяволите?

Исках да я прегърна. Но потиснах желанието и отсечено размахах ръце.

— Не знам. Все още не знам. Но ако успея да измъкна Сара, може би има начин след това да унищожа Кавахара. Може би има и начин да оневиня Райкър. Само това казвам.

Ортега ме погледа още малко, после се завъртя и грабна якето си от облегалката на стола, където го бе оставила, когато дойдохме.

— Излизам за малко — тихо каза тя.

— Много добре — отвърнах аз също тъй тихо. Сега не беше момент за натиск. — Аз ще съм тук, или ще ти оставя известие, ако ми се наложи да изляза.

— Да, не забравяй.

След като тя си тръгна, аз поседях още известно време, унесен в размисли. Опитвах се да изградя цялостно структурата, която ми бе подсказала емисарската интуиция. Когато телефонът иззвъня отново, аз явно се бях отказал от опитите, защото открих, че гледам през прозореца и се чудя къде ли е отишла Ортега.

Този път беше Кавахара.

— Намерих каквото искаш — започна направо тя. — Спящ вариант на вируса „Роулингс“ ще бъде доставен на „Силсет холдинг“ утре след осем часа сутринта. Адрес Сакраменто 1187. Ще са предупредени, че идваш.

— А кодовете за активиране?

— Доставка по друга линия. Треп ще се свърже с теб.

Кимнах. Законите на ООН относно притежаването и транспортирането на военни вируси бяха безпощадно ясни. Инертна форма на вирус можеше да бъде притежавана като обект за изследване или дори като личен трофей — имаше навремето такъв идиотски случай. Притежаването или продажбата на активен военен вирус или на код, чрез който може да бъде активиран спящият, представляваше престъпление според Наказателния кодекс на ООН и се наказваше с присъда от сто до двеста години на съхранение. В случай, че вирусът бъдеше реално използван, съдиите можеха да поискат извънредната мярка — пълно изтриване. Разбира се, тия наказания бяха само за частни граждани, не за военни командири или държавни служители. Властниците ревниво пазеха играчките си.

— Само нека да се свърже по-скоро — отвърнах лаконично аз. — Не искам да прахосвам излишно десетте си дни.

— Разбирам. — Кавахара направи съчувствена физиономия, сякаш заплахите срещу Сара бяха дело на някаква зловредна природна стихия, над която тя нямаше никаква власт. — До утре вечер Айрин Елиът ще бъде презаредена. От хранилището официално я откупва „Джаксол“ ООД, една от моите комуникационни компании. Ще можеш да я прибереш от Централната разтоварителница в Бей Сити около десет вечерта. Временно съм те акредитирала като консултант по охраната в западния клон на „Джаксол“ под името Мартин Андерсън.

108