Суперкомандос - Страница 111

111

— Да видим сега. Това тук е симултех-вирус от първо поколение. — Тя произнасяше всяка сричка бавно и презрително. — Колекционерска рядкост, на практика истинска вехтория. И най-модерен корпус за бързо разгръщане с антилокаторна обвивка. Защо не вземете чисто и просто да ми обясните какво става? Готвите удар, нали?

Кимнах.

— Каква е целта?

— Виртуален бардак. Управляван от изкуствен интелект.

Новите устни на Елиът тихо подсвирнаха.

— Ще измъкваме ли някого?

— Не. Ще инсталираме.

— Това? — Тя повдигна цилиндъра. — И какво има вътре?

— „Роулингс 4851“.

Елиът рязко отпусна ръка.

— Не е смешно.

— И не трябва да бъде. Това е спящ вариант на „Роулингс“. Подготвен за бързо разгръщане, както правилно отбелязахте. Кодовете за активиране са в джоба ми. Зареждаме вируса в базата данни на изкуствения интелект, пускаме кодовете и затваряме здраво капака. Ще има допълнителна работа със следящите системи и малко почистване, но, в общи линии, това е ударът.

Тя ме изгледа странно.

— Да не сте някакъв религиозен маниак?

— Не. — Аз се усмихнах леко. — Няма такава работа. Можете ли да го направите?

— Зависи от изкуствения интелект. Имате ли данни за него?

— Не тук.

Елиът ми върна контейнера.

— В такъв случай не мога да отговоря, нали?

— Точно това се надявах да кажете. — Доволен, аз прибрах цилиндъра. — Как е новият носител?

— Не е зле. Имаше ли причина да не си взема старото тяло? Бих била много по-бърза в…

— Знам. За жалост не зависи от мен. Казаха ли ви колко време сте били на склад?

— Някой спомена четири години.

— Четири и половина — уточних аз, като погледнах формулярите за освобождаване. — За съжаление междувременно някой харесал вашето тяло и го купил.

— О.

Тя замълча. Потресението да се събудиш за пръв път в чуждо тяло не е нищо в сравнение с яростта и чувството за измяна, когато узнаеш, че някой някъде носи твоето лице. То е като да узнаеш за изневяра, но със силата и жестокостта на изнасилване. И също както при изневяра или изнасилване нищо не можеш да сториш. Просто трябва да свикнеш.

Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.

— Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.

Елиът почти не ме погледна.

— Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това — тя посочи тялото си — ще ме спре?

— Добре казано.

По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.

— Знаят ли, че идвам? — попита тя.

— Не — лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. — Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.

— Но вие ми уредихте среща. Защо?

— Много си падам по семейни сбирки — отсякох аз и забих поглед в тъмната грамада на самолетоносача под нас.

Кацнахме в пълно мълчание. Автолимузината направи завой, за да се изравни с местното движение и докосна земята на около двеста метра северно от „База данни Елиът“. Плавно продължихме по крайбрежния път под холограмите на Анчана Саломао и спряхме безупречно срещу тясната фасада. Назъбената дупка беше запълнена с нов монитор и външната врата бе затворена, но остъклената канцелария в дъното светеше.

Слязохме и прекосихме улицата. Вратата се оказа не само затворена, но и заключена. Айрин Елиът нетърпеливо заблъска с мургава длан и някой лениво се надигна от стола в канцеларията. След малко Виктор Елиът излезе в трансмисионната зала и се зададе към нас. Сивата му коса беше разчорлена, а лицето сънено и подпухнало. Погледна ни с типичния замътен поглед на хакер, който твърде дълго е бродил из мрежите. Надрусан от информация.

— Кой, по дяволите… — Той млъкна, защото ме разпозна. — Какво дириш тук, скакалецо? И коя е тази?

— Вик? — едва изрече Айрин Елиът. — Вик, аз съм.

Няколко секунди Елиът прехвърляше поглед ту към лицето ми, ту към крехката азиатка до мен. После смисълът на онова, което бе чул, го блъсна като камион. Той залитна от удара.

— Айрин — прошепна Елиът.

— Да, аз съм — отвърна дрезгаво тя.

По бузите й бликнаха сълзи. Известно време двамата се гледаха през стъклото, после Виктор Елиът припряно отключи вратата, блъсна я настрани и меднокожата жена се хвърли в ръцете му. Вкопчиха се в прегръдка, която сякаш рискуваше всеки миг да строши крехките кости на новия носител. Аз се загледах към уличните лампи покрай морето.

Най-сетне Айрин Елиът си спомни за мен. Отдръпна се от съпруга си и завъртя глава, като примигваше и размазваше сълзите с юмрук.

— Може ли…

— Разбира се — отвърнах спокойно аз. — Ще чакам в лимузината. До утре.

Зърнах обърканата физиономия на Виктор Елиът, докато жена му го изтласкваше навътре. Кимнах му добродушно и се отправих към паркираната лимузина край плажа. Вратата се затръшна зад мен. Опипах джобовете си и намерих смачкания пакет цигари на Ортега. Минах край лимузината, опрях се на парапета, запалих една от сплесканите цигари и докато димът нахлуваше в дробовете ми, за пръв път се отървах от чувството, че предавам някого или нещо. Долу на плажа прибоят пееше своята призрачна песен по пясъка. Приведох се над парапета и заслушах белия шум на вълните. Не разбирах как мога да се чувствам тъй спокоен, когато все още нищо не е уредено. Ортега не се завърна. Кадмин все още бродеше на свобода. Кавахара все още ме държеше за гушата и все още не знаех защо е бил убит Банкрофт.

111