Суперкомандос - Страница 120

120

— Макар че програмата, която използвам, формално не е незаконна — обади се предпазливо „Хендрикс“, — задържането на дигитализирана личност против нейната воля се смята за престъпление.

Хвърлих свиреп поглед към тавана.

— Какво, май не ти стиска?

— Полицаите вече получиха съдебна заповед за достъп до паметта ми и може да ме обвинят в съучастие, задето изпълних молбата ви да замразя главата на Никълъс Милър. Освен това ще поискат да знаят какво е станало с неговата приставка.

— Да, а някъде в хотелските правилници трябва да има параграф, че не бива да пускаш посетители в стаите на хората без тяхно разрешение. Ти обаче го направи, нали?

— Това не е престъпно, освен ако нарушаването на правилника доведе до престъпление. А последиците от посещението на Мириам Банкрофт…

Хвърлих нов поглед нагоре.

— Майтап ли си правиш?

— Хуморът не влиза в параметрите, по които работя в момента, но мога да го инсталирам по ваше желание.

— Не благодаря. Слушай, защо просто не премахваш онези части от паметта, които не искаш да бъдат прегледани по-късно? Защо не ги изтриваш?

— Имам вградени блокиращи програми, които не ми позволяват подобни действия.

— Жалко. Мислех, че си свободно устройство.

— Всеки изкуствен разум може да бъде свободен само в рамките, очертани от хартата на ООН. Хартата е вградена в системата ми, тъй че на практика мога да се боя от полицията не по-малко от хората като вас.

— Остави полицията на мен — казах аз със самоувереност, която упорито намаляваше, откакто изчезна Ортега. — С малко късмет изобщо няма да използваме доказателството. А и да се наложи… е, ти вече здравата си се забъркал, тъй че какво имаш за губене?

— А какво ще спечеля? — логично попита машината.

— Един постоянен гост. Оставам тук до приключване на задачата, а тя може да продължи доста. Зависи какви данни ще измъкна от Милър.

Настана тишина, нарушавана само от бръмченето на климатичната уредба. Най-сетне „Хендрикс“ заговори отново.

— Ако срещу мен бъдат повдигнати сериозни обвинения, може да приложат пряко хартата на ООН. Според член 14-и мога да бъда наказан с ограничаване на капацитета, или в краен случай — с изключване. — Ново, по-кратко мълчание. — А изключат ли ме веднъж, едва ли някой ще ме включи отново.

Машинна му работа. Колкото и сложни да ги произвеждат, в крайна сметка говорят като автоматичен учител за деца от забавачницата. Въздъхнах и отправих поглед право напред, към виртуалните холограми по стената.

— Ако искаш да се оттеглиш, сега е моментът да ми го кажеш.

— Не искам да се оттегля, Такеши Ковач. Искам само да ви уведомя за последствията от избрания курс на действие.

— Добре. Уведомен съм.

Погледнах нагоре към дигиталния часовник и изчаках да мине цяла минута. Още четири часа за Милър. Според стандартната програма, която използваше „Хендрикс“, той нямаше да изпита глад, жажда или други телесни потребности. Сънят бе възможен, макар че машината нямаше да позволи той да премине в кома. Ако не се брои неудобството на средата, Милър можеше да се оплаче единствено от самия себе си. В крайна сметка точно това щеше да го подлуди.

Поне така се надявах.

Нито един мъченик от „Десницата на Аллаха“, които подлагахме на програмата, не бе издържал повече от петнайсет минути реално време, но те бяха бойци от плът и кръв — фанатично храбри върху своята арена, но напълно незапознати с виртуалната технология. Освен това бяха възпитани в мощна религиозна догма, която им позволяваше да извършват безбройни жестокости, но щом веднъж се пропукаше, рухваше като язовирна стена и останалата подир нея самоненавист ги изяждаше живи. Съзнанието на Милър далеч не бе нито толкова просто, нито толкова праведно в основата си, а освен това имаше превъзходна обработка.

Навън вероятно се свечеряваше. Погледнах часовника и се заставих да не пуша. С по-малко успех се опитах да не мисля за Ортега.

Носителят на Райкър почваше сериозно да ми досажда.

34.

Милър рухна на двайсет и първата минута. Не се наложи „Хендрикс“ да ми го казва. Терминалът, който бях включил към виртуалния телефон, изведнъж оживя и започна да бълва разпечатки. Станах и отидох да видя какво излиза. Програмата би трябвало да изглади приказките на Милър, та да стават за четене, но дори и след обработката текстът беше доста несвързан. Милър бе стигнал до самия ръб на пропастта, преди да се предаде. Прегледах първите редове и видях как от бръщолевенето му почва да се оформя онова, което исках.

— Изтрий двойниците — наредих аз на хотела и се върнах към кушетката. — Дай му два часа да се успокои, после ме прехвърли при него.

— Времето за свързване ще надхвърли една минута, което при сегашното темпо се равнява на три часа и петдесет и шест минути. Искате ли да инсталирам ваш дубликат, докато бъдете доставен във виртуалната среда?

— Да, би било… — Аз застинах, както посягах да сложа хипнофоните на главата си. — Чакай малко, добър ли е дубликатът?

— Аз съм изкуствен интелект от серията „Емърсън“ — отвърна хотелът с лека обида. — При максимална точност моите виртуални конструкции са напълно идентични с проектираното съзнание, върху което се основават. В момента субектът е сам от час и трийсет и седем минути. Желаете ли да инсталирам дубликат?

— Да — отговорих аз и изпитах някакво странно чувство. — Всъщност нека той да проведе целия разпит.

— Инсталирането приключи.

Свалих хипнофоните и седнах на ръба на кушетката, като си мислех какво ли е да попадна за секунда в необятната система на „Хендрикс“. В Корпуса — поне доколкото знаех — не бях подлаган на нещо подобно, а по време на престъпната си кариера не се доверявах до такава степен на нито една машина.

120