Суперкомандос - Страница 122

К оглавлению

122

— Ковач, недей. Те ще те убият.

— Да, определено ще се опитат. — Хванах ръката й и свих пръстите около дръжката на немекса. — Слушай, така или иначе вече приключих тук. Банкрофт налапа въдицата, Кавахара ще удържи на думата си да върне обратно Сара. Познавам я. Сега остава да я спипаш заради Мери Лу Хинчли и да измъкнеш Райкър от хранилището. Поговори с „Хендрикс“. Оставил съм ти при него няколко сламки.

От колата долетя нетърпелив сигнал за сблъсък. В гъстеещия мрак над уличката той прозвуча печално като рев на умиращ слонски скат край рифа Хирата. Ортега вдигна към мен измъченото си лице, сякаш се давеше край същия риф.

— Ти…

Усмихнах се и сложих длан върху бузата й.

— Трябва да се добера до следващата сцена, Кристин. Това е всичко.

После станах, събрах ръце зад тила си и тръгнах към колата.

Част пета
Възмездие
(Разпадане на системата)

35.

В колата седях притиснат между двама внушителни здравеняци, които с малко козметична хирургия, за да не плашат много децата, биха могли да се хванат на работа като уроди в някой пътуващ цирк. Издигнахме се стръмно над уличката и направихме остър завой. Хвърлих поглед през страничното стъкло и видях как долу Ортега опитва да се изправи.

— Да очистя ли полицейската кучка? — заинтересува се шофьорът.

Напрегнах се за скок.

— Не. — Кадмин се завъртя и ме погледна. — Не. Дадох дума на мистър Ковач. Вярвам, че с лейтенанта пак ще се срещнем в недалечното бъдеще.

— Тежко ти — казах неубедително аз и в този момент ме простреляха със зашеметяващ лъч.

Когато се свестих, нечие лице ме наблюдаваше отблизо. Чертите бяха неясни, бледи и размазани като някаква театрална маска. Примигах, потръпнах и напрегнах очи. Лицето се поотдръпна, но все още изглеждаше като кукленско. Закашлях се.

— Здрасти, Касапин.

Грозното лице се разтегли в усмивка.

— Добре дошъл отново на „Панамска роза“, мистър Ковач.

Надигнах се разтреперан и седнах на тясната метална койка. Касапина се отдръпна, за да не ми пречи, или просто за да е на безопасно разстояние. Смътно различих зад него тясна метална каюта. Отпуснах крака на пода и рязко спрях. Нервите в ръцете и краката ми още тръпнеха, а в стомаха ми се надигаха болезнени спазми. Общо взето, личеше, че лъчът не е бил включен на пълна мощност. Сведох очи и видях, че съм облечен в брезентова затворническа униформа с цвета на обветрен гранит. На пода до койката имаше чифт космически чехли и колан със същия цвят. Обзе ме неприятно предчувствие за плановете на Кадмин.

Вратата зад Касапина се отвори. Влезе висока руса жена малко над четирийсет години, следвана от друг синт — доста по-модерен, с лъскав стоманен интерфейс за пряка връзка вместо лява ръка.

Касапина тутакси пое ролята на домакин.

— Мистър Ковач, позволете да ви представя Пернила Грип от корпорация „Бойни предавания“ и нейния технически асистент Майлс Мек. Пернила, Майлс, представям ви Такеши Ковач, нашият заместител на Райкър за довечера. Между другото, поздравления, Ковач. Миналия път ви повярвах изцяло, колкото и да бях убеден, че Райкър няма да се измъкне от склада по-рано от двеста години. Емисарска дарба, предполагам.

— Всъщност не. Ортега изигра главната роля. Аз само те оставих да приказваш. Това поне го умееш. — Кимнах на новодошлите. — Думата „предавания“ ли чух? Мислех, че е против веруюто. Не си ли беше изпатил жестоко някакъв журналист тъкмо заради подобно провидение?

— Различни продукти, мистър Ковач. Различни продукти. Да се излъчва запланувана битка наистина би било нарушение на нашето верую. Но това не е запланувана битка, а пародиен бой. — При последните думи повърхностният чар на Касапина внезапно изчезна. — Поради естествената ограниченост на живата публика сме принудени някак да допълваме приходите. Има много мрежи, които дават мило и драго, за да докопат нещо от „Панамска роза“. Това се дължи на нашата репутация, но за жалост същата репутация не ни позволява да сключваме преки сделки. Мисис Грип помага да преодолеем тази пазарна дилема.

— Много мило от нейна страна. — Моят глас също стана студен. — Къде е Кадмин?

— Всичко с времето си, мистър Ковач, всичко с времето си. Знаете ли, признавам, че се усъмних, когато ми казаха, че ще реагирате по такъв начин и ще се размените срещу лейтенанта. Но вие изпълнявате предсказанията като машина. Това ли ви отне Корпусът в замяна на всички други способности? Вашата непредсказуемост? Душата ви?

— Недей да се правиш на поетичен, Касапин. Къде е той?

— Е, добре. Насам.

Пред вратата на каютата стояха двама яки пазачи, може би онези от колата. Бях твърде замаян, за да си ги спомня ясно. Те ме прихванаха здраво от двете страни, докато следвах Касапина по тесните коридори и мостчета, покрити с петна от ръжда и слоеве полимерен лак. Опитвах се да запомня пътя, но основната част от съзнанието ми мислеше за думите на Касапина. Кой му бе предсказал моите действия? Кадмин? Едва ли. Въпреки цялата си ярост и всички заплахи Кърпения човек не знаеше почти нищо за мен. Единственият реален кандидат-автор на предсказанията бе Рейлийн Кавахара. Което обясняваше и защо синтетичната плът на Касапина не трепери от мисълта какво би му сторила Кавахара за сътрудничеството с Кадмин. Кавахара ме беше продала. Банкрофт се хвана на въдицата, кризата — в каквото и да се състоеше — отмина и още същия ден отвлякоха Ортега като примамка. Сценарият, който предложих на Банкрофт, представяше Кадмин като частен предприемач с лични сметки за разчистване, тъй че нищо не пречеше да го видят как ме унищожава. И при дадените обстоятелства беше по-безопасно да ме ликвидират, отколкото да остана жив.

122