Суперкомандос - Страница 133

133

Или може би само така си въобразявах.

Айрин Елиът седеше и слушаше в пълно мълчание, нарушено само от три технически въпроса, за които нямах отговор. Когато свърших, тя дълго не каза нищо. Ортега дойде зад мен и зачака.

— Ти си луд — каза накрая Елиът.

— Можеш ли да го направиш?

Тя отвори уста, после пак я затвори. Лицето й стана унесено и аз се досетих, че си припомня някакво предишно гмуркаческо приключение. След малко се сепна и кимна, сякаш опитваше сама да се убеди.

— Да — бавно изрече тя. — Може да се направи, но не в реално време. Това не е като да пренапиша охранителната програма на онези приятели от биткодрума, или дори като да се вмъкна в изкуствения интелект. В сравнение със сегашното, онзи удар е детска игра. За да го направя, дори само за да си помисля да го направя, ще ми трябва виртуален форум.

— Лесна работа. Нещо друго?

— Зависи от това какви системи против проникване използват на „Глава в облаците“. — За момент долових в гласа й отвращение и готовност да се разплаче. — Казваш, че е първокласен бардак.

— От най-висша класа — каза Ортега.

Елиът отново овладя чувствата си.

— Тогава ще трябва да проверя едно друго. Нужно е време.

— Колко? — заинтересува се Ортега.

— Е, мога да се справя за два дни. — На мястото на предишните чувства в гласа й изплува професионално високомерие. — Мога да пробвам бърза проверка, с риск да задействам всяка аларма в оная летяща кочина. Или пък да го направя както трябва, което ще отнеме два дни. Решавайте. Часовникът е у вас.

— Не бързай — предложих аз и хвърлих към Ортега предупредителен поглед. — А сега по въпроса за дискретния аудио и видеозапис. Знаеш ли кой може да ме оборудва?

— Да, имаме хора за тая работа. Но за телеметрични системи не смей и да мислиш. Опиташ ли да излъчваш оттам, спукана ти е работата. Без майтап. — Тя се завъртя към терминала и включи монитора. — Ще видя какво може да ти намери Рийз. С екранирана микроприставка имаш капацитет за около двеста часа качествен запис, а после ще го извадим на диск.

— Бива. Скъпо ли ще излезе?

Елиът се завъртя към нас и вдигна вежди.

— Питай Рийз. Вероятно ще трябва да купи частите, но може и да я уговориш да извърши операцията на кредит. Сигурно ще е доволна някой да й бъде задължен на нивото на ООН.

Озърнах се към Ортега, която отчаяно сви рамене.

— Сигурно — каза грубо тя.

Елиът се зае с екрана. Станах и се обърнах към Ортега.

— Слушай — прошепнах в ухото й, усещайки изведнъж, че с новия носител съм напълно безразличен към нейния аромат, — не съм виновен, че закъсахме за пари. Сметката от „Джаксол“ изчезна, изпари се, а ако почна да тегля средства от сметката на Банкрофт за такива неща, ще изглежда адски странно. Хайде, стегни се.

— Не е там работата — изсъска тя.

— А къде е?

Тя ме погледна — погледна жестокото безразличие към близостта ни.

— Много добре знаеш, по дяволите.

Въздъхнах дълбоко и затворих очи, за да не срещна погледа й.

— Уреди ли каквото те помолих?

— Да. — Тя се отдръпна, гласът й отново стана нормален и безизразен. — Зашеметяващият пистолет е от нашето управление, никой няма да го потърси. Останалото идва от склада за конфискувани оръжия в нюйоркския отдел. Утре лично отивам да взема пратката. Прехвърляне на ръка, никакви документи. Помолих двама-трима колеги за лична услуга.

— Чудесно. Благодаря.

— Моля — отвърна тя със свирепа ирония. — А, между другото, здравата се озориха, додето открият паешката отрова. Сигурно няма да споделиш за какво ти е, нали?

— Личен въпрос.

На екрана пред Елиът се появи негърка със сериозно лице на около петдесет и пет години.

— Здрасти, Рийз — весело поздрави Елиът. — Имам клиент за теб.

Въпреки песимистичната си прогноза Айрин Елиът приключи предварителната проверка само за ден. Аз стоях край езерото, възстановявах се след простичката микрохирургия на Рийз и хвърлях камъчета по водата заедно с едно шестгодишно момиченце, което май бе решило да ме осинови. Ортега още беше в Ню Йорк. Ледът между нас не искаше да се стопи.

Елиът дотича откъм селището и с вик обяви успеха на тайната проверка, без да си прави труд да слиза до водата. Примижах болезнено, когато ехото полетя над водата. Беше ми малко трудно да свикна с откритата атмосфера на малкото селище и все още не виждах какво общо има с процъфтяващото информационно пиратство. Подадох камъче на детето и замислено почесах малката раничка под окото си, където Рийз бе имплантирала записващата система.

— Хайде да видим как ще се справиш с това.

— Твоите камъни са тежки — оплака се момиченцето.

— Нищо, опитай. С последния направих девет отскока.

Детето ме погледна отдолу нагоре с присвити очи.

— Ти имаш вградени системи. А пък аз съм само на шест.

— Права си. И за едното, и за другото. — Погалих я по главата. — Но трябва да се справяш, с каквото имаш.

— Като порасна, ще си вградя системи като на леля Рийз.

Усетих как лека печал бликна по чисто изметения под на неврохимията „Хумало“.

— Браво. Слушай, трябва да си вървя. И стой настрани от водата, бива ли?

Тя ме изгледа с възмущение.

— Аз знам да плувам.

— И аз, но водата изглежда студена, не смяташ ли?

— Да-а-а…

— Значи се разбрахме.

Разчорлих косата й, после тръгнах по брега. Когато стигнах първата къща, погледнах назад. Момиченцето се напъваше да метне в езерото грамаден плосък камък, сякаш насреща стоеше враг.

133