Суперкомандос - Страница 135

135

Тя взе листчето, погледна написаното, дръпна коляно от врата на пласьора и го потупа по рамото.

— Добре. А сега ставай и се пръждосвай от улицата. Утре може пак да работиш, ако си казал истината. Ако ли не, да знаеш, че ще те намеря.

Загледахме се подир бягащия нещастник. Ортега размаха листчето.

— Знам това място. Миналата година отдел „Контролирани вещества“ ги обискира на два пъти, но някакъв печен адвокат отърва едрите риби. Ще вдигнем шум и ще ги оставим да си мислят, че са ни подкупили с товар чиста стока.

— Бива. — Пак погледнах пласьора в далечината. — Наистина ли щеше да го гръмнеш?

— Не. — Ортега се ухили. — Само че той не знае. Колегите от „Контролирани вещества“ наистина го правят от време на време, та да поразчистят улиците от най-досадните отрепки. Следва официално мъмрене за виновника и полицията отпуска средства за нов носител, само че тия работи стават бавно, а междувременно онзи лежи в склада. Пък и да те застрелят е много болезнено. Значи бях убедителна, а?

— Мен поне убеди със страшна сила.

— Дали не е трябвало да стана емисар?

Поклатих глава.

— Зле ти се отразява общуването с мен.

Гледах към тавана и чаках приспивните кодове на хипнофона да ме откъснат от реалността. От двете ми страни Дейвидсън, инфоспецът на „Органични увреждания“, и Ортега се бяха отпуснали на кушетките и дори през хипнофоните чувах с подсиления си от неврохимията слух тяхното бавно, отмерено дишане. Опитах да се отпусна, да оставя хипносистемата да ме потопи все по-надолу през слоевете от гаснещо съзнание, но вместо това безброй подробности около удара се въртяха из ума ми като автоматична система за издирване на грешки. Малко напомняше мъчителното безсъние след Иненин — вбесяващ мозъчен сърбеж, който упорито отказваше да си отиде. Когато зърнах с периферното зрение, че е минала почти цяла минута, аз се надигнах на лакът и огледах спящите фигури.

— Проблем ли има?

— Проследяването на Шерил Бостък приключи — каза хотелът. — Предположих, че ще желаете да сте сам, когато ви уведомя.

Седнах и се заех да смъквам електродите.

— Правилно си предположил. Другите вътре ли са?

— Лейтенант Ортега и нейните колеги бяха инсталирани във виртуалната среда преди около две минути. Айрин Елиът влезе малко след пладне. Помоли да не я безпокоят.

— Какво темпо използваш в момента?

— Единайсет точка петнайсет. Така поръча Айрин Елиът.

Кимнах замислено и се изправих. Темпото беше стандартно за инфоспецовете. Знаех го от един кървав, но иначе слабичък сензофилм с Мики Нозава. Помнех само как накрая ненадейно убиха героя. Надявах се да не е лоша поличба.

— Добре — казах аз. — Да видим с какво разполагаш.

Между едва различимите морски вълни и светлините на хижата имаше лимонова градина. Минах по черен път между дръвчетата и цитрусовият аромат ми напомни за почистващи препарати. Из високата крайпътна трева тихо скрибуцаха цикади. Звездите висяха във виолетовото небе като скъпоценни камъни, а зад хижата се издигаха полегати хълмове и каменисти чукари. По притъмнелите склонове зърнах неясните бели петна на овчи стада; отнякъде долетя кучешки лай. Далече настрани блестяха светлините на рибарско селце, но не толкова ярко като звездите.

Над предната веранда висяха фенери, но никой не седеше край дървените маси отвън. По фасадата буйни абстрактни плетеници обгръщаха светещ надпис Пансион „Цветето на ’68“. Лекият морски вятър полюшваше звънчетата, закачени по парапета.

На полегатия тревист склон пред верандата някой бе подредил в нелеп кръг всевъзможни кресла и дивани, сякаш цялата сграда беше вдигната и отнесена малко по-нагоре от мебелировката си. Оттам долитаха гласове, мяркаха се огънчета на цигари. Посегнах към джоба си, после осъзнах, че нито имам цигари, нито ми трябват, и кисело се усмихнах в тъмнината.

През неясния разговор се надигна гласът на Баутиста.

— Ковач, ти ли си?

— Че кой друг? — раздразнено го прекъсна Ортега. — Това е виртуална среда, по дяволите.

— Да, но… — Баутиста сви рамене и посочи едно от празните кресла. — Добре дошъл на веселбата.

В кръга от мебели седяха пет силуета. Айрин Елиът и Дейвидсън бяха заели двата края на дивана до креслото на Баутиста. От другата му страна Ортега се бе изпънала в цял ръст върху втори диван.

Петият силует седеше спокойно, с изпънати крака и лице, тънещо в сянка. Над пъстрата кърпа около челото му стърчеше жилава черна коса. В скута си държеше бяла китара. Спрях пред него.

— Хендрикс, нали?

— Правилно. — Сега гласът му звучеше много по-плътно и мелодично. Едрите ръце плъзнаха по струните и пуснаха над сумрачния склон няколко звънки ноти. — Основен образ. Вграден от някогашните проектанти. Това остава, ако махнеш системата за нагаждане към клиентите.

— Добре. — Аз седнах срещу Айрин Елиът. — Доволна ли си от работната обстановка?

Тя кимна.

— Да, бива я.

— Откога си тук?

— Аз ли? — Тя сви рамене. — От ден-два. Твоите приятели дойдоха преди два часа.

— Два и половина — кисело уточни Ортега. — Защо се забави?

— Проблем с неврохимията. — Кимнах към Хендрикс. — Той не ви ли каза?

— Точно това ни каза. — Ортега ми хвърли типичен полицейски поглед. — Просто бих желала да знам какво означава.

Безпомощно разперих ръце.

— И аз. Системата „Хумало“ непрекъснато ме изхвърляше навън и трябваше време, за да постигнем съвместимост. Може да се оплача на производителите. — Отново се завъртях към Айрин Елиът. — Предполагам, че за гмуркането ще искаш максимално темпо.

135