Суперкомандос - Страница 137

137

Ортега се изправи със спринцовката в ръка.

— В шийните мускули. Близо до приставката за в случай, че те обезглавят.

— Очарователно.

Станах и се обърнах с гръб към нея, за да забие иглата. За миг усетих болка в основата на черепа, после всичко отмина. Ортега ме потупа по рамото.

— Готово. Появи ли се на екрана?

Дейвидсън натисна няколко бутона и доволно кимна. Баутиста хвърли гравитационната раница на седалката пред мен. Ортега погледна часовника си и посегна към втората пневмоспринцовка.

— Трийсет и седем процента — каза тя. — Готов ли си за Големия студ?

Сякаш потъвах в море от диаманти.

Докато наближим „Глава в облаците“, наркотикът бе блокирал почти напълно емоциите ми и всичко изглеждаше просто и ясно като компютърни данни. Яснотата се превърна в плътност, в слой от разбиране, който обгръщаше всичко видяно и чуто. Антирадарният костюм и гравитационната раница приличаха на самурайски доспехи, а когато извадих зашеметяващия пистолет, за да проверя настройката, почувствах почти осезаемо заряда в него.

Това бе единственият символ на милост в поемата от оръжия, прикрепени по мен. Всичко останало се равняваше на смъртна присъда без право на обжалване.

Игленият пистолет, зареден с паешка отрова, притискаше долните ми ребра срещу зашеметяващия. Нагласих го на широк обстрел. От пет метра щеше да повали цяла стая противници без откат и в пълна тишина. Много ви здраве от Сара Сахиловска.

Пълнителят с термитни микрогранати, не по-големи и по-дебели от стандартна дискета за данни, висеше в торбичка на лявото ми бедро. За упокой на Ифигения Деме.

И като последна дума — тебитският нож в невронна ножница, закрепен на ръката ми под костюма.

Потърсих студеното чувство, което ме бе изпълвало пред заведението на Джери, но открих, че в кристалните дълбини на Жътваря не се нуждая от него.

Време за мисия.

— Визуален контакт с целта — обади се пилотът. — Някой иска ли да погледне?

Озърнах се към Ортега, която сви рамене и двамата прекрачихме в кабината. Ортега седна до мохикана и си сложи слушалките на втори пилот. Аз се задоволих да стоя на вратата до Баутиста. И оттам гледката не беше лоша.

Почти цялата кабина бе изработена от прозрачна сплав, върху която се проектираха изображенията на приборите, тъй че пилотът да има пълен обзор към околното въздушно пространство. Спомних си как на Шария имах чувството, че летя над облаците върху леко хлътнал поднос, стоманен език или вълшебно килимче. Замайващо и в същото време божествено чувство. Погледнах профила на мохикана и се запитах дали и той е тъй откъснат от това чувство, както аз под влиянието на Жътваря.

Тази нощ нямаше облаци. Дирижабълът висеше отляво като далечно планинско селце. Грозд синкави светлинки, напяващи нежно за топлина и уют сред черния леден безкрай. Кавахара сякаш бе избрала за бардак края на света.

Когато завихме към светлинките, из кабината се разнесе електронен писък и изображенията на приборите избледняха за миг.

— Готово, засякоха ни — рязко изрече Ортега. — Започва се. Искам да прелетим отдолу. Нека ни видят добре.

Мохиканът не отговори, но носът на машината клюмна надолу. Ортега посегна към изображението на табло над главата си и натисна един бутон. В кабината нахлу груб мъжки глас.

— … че сте в забранена въздушна зона. Имаме право да унищожим всеки нарушител. Представете се незабавно.

— Полицейски служители от Бей Сити — съобщи лаконично Ортега. — Погледни навън и ще ни видиш. Идваме с официална задача, приятел, тъй че само да завъртиш нещо към нас, цялата ви барака отива долу.

Настана тишина, изпълнена с тихо пращене. Ортега ме погледна и се усмихна. Пред нас „Глава в облаците“ растеше като мишена в прицела на бойна ракета, после изведнъж отскочи нагоре. Минахме под търбуха на дирижабъла и направихме нов завой. Видях светлини, струпани като ледени плодове по палубите и долната част на площадките за кацане. Сетне отминахме.

— Обявете целта на посещението си — злобно изрече гласът.

Ортега погледна настрани, сякаш търсеше кой говори. Гласът й стана леден.

— Синко, вече ти казах каква е целта на посещението. А сега ми посочи площадка за кацане.

Ново мълчание. Кръжахме на пет километра от дирижабъла. Започнах да надявам ръкавиците на костюма.

— Лейтенант Ортега. — Този път беше гласът на Кавахара, но в дълбините на бетатанатина дори омразата изглеждаше безучастна и трябваше да си напомням, че съществува. По-голямата част от ума ми оценяваше бързината, с която бяха разпознали гласовия отпечатък на Ортега. — Малко неочаквано посещение. Имате ли някаква заповед? Доколкото знам, разрешителните ни са в ред.

Ортега вдигна вежда към мен. И тя бе впечатлена. Изкашля се.

— Не става дума за разрешителните. Издирваме беглец. Ако почнете да настоявате за съдебна заповед, бих си помислила, че имате гузна съвест.

— Не ме заплашвайте, лейтенант — студено отвърна Кавахара. — Имате ли представа с кого говорите?

— Рейлийн Кавахара, предполагам.

В настаналата мъртвешка тишина Ортега победоносно размаха юмрук към тавана и ме погледна с усмивка. Подигравката биеше право в целта. Усетих как бледа искрица на веселие раздвижва устните ми.

Гласът на Кавахара стана гладък и безизразен като лицето на зле поддържан синтетичен носител.

— Може би не е зле да ми кажете името на беглеца, лейтенант.

— Името му е Такеши Ковач — отговори Ортега и отново ми се усмихна. — Но в момента носи тялото на бивш полицейски служител. Бих искала да отговорите на няколко въпроса относно връзките ви с този човек.

137