Суперкомандос - Страница 139

139

Още веднъж проверих чертежите по памет, после извадих игления пистолет и тръгнах към кърмата.

Трябваха ми по-малко от петнайсет минути, за да стигна до контролната кабина. По пътя не видях никого. Самата кабина изглеждаше автоматизирана и почнах да подозирам, че напоследък едва ли някой си прави труда да посещава горната част от необятния корпус. Открих служебната стълбичка и мъчително поех надолу, докато меко сияние ми подсказа, че почти съм достигнал палубата. Спрях и цяла минута се ослушвах за гласове, напрягайки до предел слуха и чувството си за близост, преди да измина последните четири метра и да скоча в добре осветен коридор с килим на пода. Не видях жива душа.

Проверих вградения си дисплей за време и прибрах пистолета. Времето напредваше. Навярно Ортега и Кавахара вече разговаряха. Озърнах се и видях, че палубата отдавна не изпълнява технически функции. Коридорът беше боядисан в червено и златисто, на всеки няколко метра се редуваха екзотични растения и лампиони във формата на преплетени тела. Килимът под краката ми беше дебел, покрит с изображения на сексуални лудории. Мъжки, женски и комбинирани двойки запълваха целия под с разперени крайници и затулени отвърстия. По стените висяха холограми на същата тема, които стенеха и пъшкаха, когато минавах край тях. Стори ми се, че на една от тях разпознах жената с пурпурните устни от уличната реклама — жена, която навярно не бих разпознал, ако почнеше да ми подава аванси в някой бар на другия край на света.

Сред студеното спокойствие на бетатанатина всичко това ми действаше точно толкова, колкото стена, покрита с марсиански техноглифи.

На интервали от десет метра в стените на коридора имаше тапицирани двойни врати. Не бе нужно особено въображение, за да се досетя какво крият. Същото, каквото и биокабините на Джери. И във всеки момент от някоя можеше да изскочи клиент. Ускорих крачка, търсейки страничния коридор, за който знаех, че води към стълбите и асансьорите за другите нива.

Почти бях стигнал, когато на пет метра пред мен се отвори врата. Застинах с ръка върху дръжката на игления пистолет.

Пред мен през отворената врата с мъчително бавни движения излезе сиво космато животно — или малко вълче, или дребно куче. Без да пускам пистолета, аз се отлепих от стената и го огледах. Животното не беше много високо и се движеше на четири крака, но нещо не бе наред със задните му крака. От гърлото му излиташе тихо скимтене. То завъртя глава към мен и за момент стиснах пистолета още по-здраво, но животното само ме гледаше и нямата болка в очите му ме убеди, че не съм в опасност. После то закуца мъчително по коридора към следващата врата и спря там, привело дългата си глава към пода, сякаш се ослушваше.

Последвах го като насън и притиснах ухо към вратата. Тапицерията беше добра, но не можеше да попречи на неврохимия „Хумало“, задействана с пълна мощност. Едва доловими звуци нахлуха в ухото ми като досадни насекоми. Глух, ритмичен тъп звук и още нещо — може би умоляващи писъци на същество, почти загубило сили. Преди да се настроя докрай, звукът стихна.

В същия момент кучето под мен спря да скимти и се отпусна на пода до вратата. Когато отстъпих, то пак ме погледна и очите му бяха пълни с безгранична болка и укор. В тези очи видях отражението на всяка жертва, която някога ме бе гледала през последните ми трийсет години съзнателен живот. После животното завъртя глава и апатично близна наранените си задни крака.

За част от секундата нещо изригна през студената кора на бетатанатина.

Вадейки попътно игления пистолет, аз се върнах към вратата, откъдето бе дошло кучето, и влязох, стискайки оръжието с две ръце. Стаята беше просторна, боядисана в пастелни цветове, със старомодни двуизмерни фотографии по стените. В центъра стърчеше масивно легло с колони и прозрачни чаршафи. В единия край на леглото седеше изискан мъж на около четирийсет години, гол от кръста надолу. Нагоре беше облечен с официален смокинг, което трудно се връзваше с брезентовите работни ръкавици, нахлузени чак до лактите. Приведен напред, той се почистваше между краката с парче влажен плат.

Когато прекрачих в стаята, човекът вдигна очи.

— Джак, свърши ли с… — Той изгледа с недоумение пистолета в ръката ми. После, когато само половин метър делеше цевта от лицето му, строго изрече: — Слушай, не съм поръчвал този вариант.

— За сметка на заведението — отвърнах безстрастно аз и видях как роякът мономолекулярни игли разкъса лицето му.

Човекът рязко вдигна ръце от слабините си, за да прикрие раните, свлече се настрани и издъхна на пода с глухо хъркане.

В края на зрителното поле датчикът за време започна да мига в червено. Излязох заднешком от стаята. Раненото животно не ме погледна, докато минавах край него. Коленичих и леко докоснах сплъстената козина. Главата се вдигна и от гърлото пак излетя скимтене. Оставих пистолета и напрегнах празната си ръка. Лъскавият тебитски нож изскочи от невронния калъф.

После избърсах острието в козината, прибрах ножа и вдигнах игления пистолет — спокойно и без да бързам. Дълбоко в диамантената безметежност на наркотика нещо ме дразнеше, но Жътваря не ми позволяваше да се тревожа за него.

Както предсказваха крадените чертежи, страничният коридор водеше към стълбище, покрито със същия еротичен килим. Предпазливо тръгнах надолу, насочвайки пистолета към празното пространство отпред. Чувството ми за близост шареше наоколо като радар. Никакво движение. Кавахара сигурно бе залостила всички люкове за в случай, че Ортега и нейният екип забележат нещо нередно.

139