Суперкомандос - Страница 146

146

Кратко мълчание. Кавахара чакаше, привела глава над бюрото. Посегнах покрай тялото си и двете ми ръце се срещнаха немощно, стиснаха нещо и пак се отпуснаха.

— Мис Кавахара, не сме получавали повикване от вашата каюта.

— О. — Кавахара хвърли поглед към Треп. — Добре, сега ви викам. Изпрати екип от четирима. Има боклук за почистване.

— Да, мадам.

Въпреки всичко по устните ми неволно плъзна усмивка. Мадам, значи.

Кавахара се върна, вдигайки попътно клещите от пода.

— На какво се хилиш, Ковач?

Опитах да я заплюя, но слюнката едва напусна устата ми и увисна по челюстта ми на гъста струя, примесена с кръв. Внезапна ярост изкриви лицето на Кавахара и тя ме ритна в корема. След всичко останало не усетих почти нищо.

— Ти — започна яростно тя, после с усилие си възвърна леденото спокойствие — причини предостатъчно неприятности за един кратък живот.

Хвана яката ми и ме издърпа нагоре по наклонения прозорец, докато очите ни се озоваха на едно ниво. Главата ми клюмна назад и тя се наведе над мен. Тонът й отново стана спокоен, почти небрежен.

— Също като католиците, като твоите приятели от Иненин, като безмозъчните еднодневки, чието жалко съвкупление ти е дало живот, Такеши. Човешка суровина — само това представляваш. На Нови Пекин можеше да се издигнеш нагоре и да застанеш до мен, но ти плю в лицето ми и се върна към своето дребно живуркане. Можеше да се присъединиш към нас и тук, на Земята, да се включиш в управлението на целия човешки род. Можеше да имаш власт, Ковач. Разбираш ли? Можеше да бъдеш нещо.

— Не ми се вярва — промърморих безсилно аз и започнах да се плъзгам надолу по стъклото. — Някъде в мен все още има съвест. Просто не помня къде съм я забутал.

Кавахара се озъби и стисна яката ми още по-здраво.

— Много духовито. Остроумно. Там, където отиваш, ще ти трябва чувство за хумор.

— „Когато попитат как съм умряла, кажете им: все още гневна.“

— Квел. — Кавахара приведе лице напред. Почти лежеше върху мен като удовлетворена любовница. — Но Квел никога не е била на виртуален разпит. Няма да умреш гневен, Ковач. Ще умреш с жални писъци. Отново. И отново.

Тя премести ръце върху гърдите ми и ме притисна назад. Вдигна клещите.

— Ето ти за предястие.

Клещите се забиха в долната част на окото ми и струя кръв оплиска Кавахара. Избухна болка. За момент видях клещите през окото, в което се впиваха, извисени като грамаден железен пилон, после Кавахара ги извъртя и нещо се скъса. Всичко почервеня, после изгасна като изключените монитори на Елиът. С другото око видях Кавахара да изтегля клещите, стиснали записващата жичка на Рийз. От края на миниатюрното устройство върху бузата ми се стече капка слуз.

Тя щеше да подгони Елиът и Рийз. Да не говорим за Ортега, Баутиста и кой знае още колко други.

— Стига толкова, мамка ви — глухо избъбрих аз и в същия миг тласнах мускулите на бедрата си да обгърнат Кавахара около кръста. Лявата ми длан се притисна към наклоненото стъкло.

Приглушена експлозия и остър пукот.

При закъснител, нагласен на минимума, термитната микрограната трябваше да избухне почти мигновено и да насочи деветдесет процента от ударната вълна към мястото на контакта. Останалите десет процента унищожиха китката ми, смъкнаха плътта от металните кости и подсилените карбонови сухожилия, разкъсаха специалните стави и пробиха в дланта дупка колкото монета.

От долната страна стъклото се разби като тънък лед. Всичко ставаше като в забавен кадър. Усетих как опората под мен хлътва, после се плъзнах настрани в отвора. Смътно усетих как в каютата нахлува студен въздух. Над мен по лицето на Кавахара се изписа тъпо смайване, когато осъзна какво става, но вече бе твърде късно. Тя полетя с мен, блъскайки отчаяно по главата и гърдите ми, ала не можеше да се изтръгне от желязната хватка. Клещите замахнаха, обелиха ивица плът от скулата ми, отново потънаха в разкъсаното око, но болката вече беше далечна и незначителна, изгаряше сред пламъка на яростта, която най-сетне бе избухнала през остатъците от бетатанатина.

„Кажете им: все още гневна.“

После парчето стъкло, върху което се борехме, не издържа, и ни изхвърли в небето и вятъра.

Падахме…

Лявата ми ръка беше парализирана от експлозията, но когато започнахме да се премятаме през ледения мрак, аз завъртях дясната си ръка и притиснах другата граната към тила на Кавахара. Смътно зърнах океана далече под нас, видях как „Глава в облаците“ стремително отлита нагоре, и видях лицето на Кавахара, загубило всякакво човешко изражение. Нещо крещеше, но не знаех дали звукът идва отвън или отвътре. Съзнанието ми се отдалечаваше по спирала сред пискливия вой на вятъра и вече не намирах път към малкото прозорче на индивидуалната гледна точка. Падането ме унасяше като сън.

Със сетните остатъци от воля притиснах гранатата и черепа към гърдите си и зачаках експлозията.

Последната ми мисъл бе надежда, че Дейвидсън гледа екрана.

42.

По ирония на съдбата адресът се оказа в Лизниград. Слязох от таксито на две пресечки преди него и продължих пеш. Все още не можех да се отърва от странното чувство за взаимна обвързаност, сякаш изведнъж през тъканта на реалния живот насреща ми надничаше механизмът на Вселената.

Апартаментът, който търсех, се намираше в Г-образен блок с буренясала бетонна площадка за кацане отзад. Веднага забелязах микрокоптера сред паркираните таратайки. Наскоро някой го бе боядисал в червено. По носа и опашката провисваха гроздове от скъпи на вид сензори. Кимнах замислено и се изкачих по външното стълбище на втория етаж.

146