Тук не виждах нищо подобно. Приливите и отливите на човешката търговия зад стъклата на лимузината напомняха водно завихряне между два кораба. Хората се блъскаха, проправяха си път, спираха изведнъж, за да заобиколят по-гъстите струпвания в навалицата, които явно не бяха забелязали, преди да стане твърде късно за маневриране. Възникваха видими напрежения — изпънати шии, напрегнати мускулести тела. На два пъти видях как едва не се стига до бой, но човешкият поток бързо разделяше противниците. Сякаш целият град беше наръсен с възбуждащи феромони.
Озърнах се към безстрастния профил на шофьора.
— Къртис, би ли изключил радиоизолацията за малко?
Той лекичко подви устни и ме погледна.
— Разбира се.
Облегнах се назад и отново отправих поглед към улицата.
— Не съм турист, Къртис. Така си изкарвам хляба.
Каталозите на уличните търговци нахлуха в купето като ято кошмарни халюцинации, леко замътени поради липсата на точно насочване. Картините бързо се сменяха и преливаха една в друга, но въпреки това преживяването си беше истински тормоз. Най-натрапчиви бяха сводниците — поредица от орални и анални актове, ретуширани дигитално, за да се придаде допълнителен блясък на гърдите и мускулатурата. Гърлен глас произнасяше името на всяка проститутка и за кратко се мярваха лица: плахи малки момиченца, властни садистки, брадясали хомосексуалисти и представители на някакви други културни течения, напълно непознати за мен. Между тях се вплитаха малко по-незабележимите химически списъци и сюрреалистични сценарии на търговците на дрога и имплантанти. Сред хаоса зърнах и две-три религиозни предавания — образи на духовен покой в планините, но те бяха като удавници в морето от стоки.
Стълпотворението почваше да придобива смисъл.
— Какво означава „от Домовете“? — попитах аз Къртис, когато засякох израза за трети път.
Той се усмихна презрително.
— Символ за качество. Домовете са картел; висококачествени, скъпи публични домове по цялото крайбрежие. Казват, че осигурявали всичко, което желаеш. Ако момичето идва от Домовете, значи е обучено на неща, каквито обикновените хора не са и сънували. — Той кимна към улицата. — Не се заблуждавай, никоя там не е работила в Домовете.
— А „Дърво“!
Той сви рамене.
— Улично название. Бетатанатин. Хлапетата го използват, за да изпитат предсмъртни преживявания. По-евтино е от самоубийството.
— Сигурно.
— Нямате ли танатин на Харлановия свят?
— Не. — Бях го опитвал на други планети, но на Харлановия свят е забранен. — Но имаме самоубийства. Би ли включил отново изолацията?
Стълпотворението от образи секна изведнъж, оставяйки главата ми като празна, кънтяща стая. Изчаках чувството да отслабне и то постепенно отмина.
— Това е Мишън Стрийт — каза Къртис. — Следващите няколко пресечки са само хотели. Искаш ли да те оставя тук?
— Ще ми препоръчаш ли нещо?
— Зависи какво искаш.
Свих рамене съвсем като него.
— Да е светло. Просторно. И да има обслужване по стаите.
Той замислено присви очи.
— Ако искаш, опитай в „Хендрикс“. Имат висока пристройка и проститутките им са чисти.
Лимузината ускори ход и известно време пътувахме мълчаливо. Не си направих труда да обясня, че имам предвид съвсем друго обслужване по стаите. Нека да мисли каквото си ще.
В ума ми като неканена снимка изплува потното деколте на Мириам Банкрофт.
Лимузината спря пред ярко осветена фасада в непознат за мен архитектурен стил. Слязох и се загледах в грамадното холографско изображение на негър, изкривил лице, вероятно от възхищение пред музиката, която извличаше с лявата си ръка от голяма бяла китара. Личеше, че образът е старинен — беше малко размазан по ръбовете, както става с преработените двуизмерни картини. С надеждата това да е знак за традиция, а не за овехтялост, аз благодарих на Къртис, затръшнах вратата и се загледах подир лимузината. Тя излетя почти веднага и след миг престанах да различавам светлините й сред въздушното движение. Обърнах се към огледалната стъклена врата и тя рязко се отвори, за да ми направи път.
Ако се съди по фоайето, „Хендрикс“ определено щеше да удовлетвори второто ми изискване. Къртис можеше да паркира една до друга три или четири от лимузините на Банкрофт и пак би останало място да пусне около тях робот-чистач. За първото условие не бях сигурен. Стените и таванът бяха покрити с мозайка от илуминиеви плочки, чийто период на полуразпад очевидно привършваше и слабото им сияние само изтласкваше полумрака към средата на помещението. Най-силният източник на светлина във фоайето бе улицата, от която пристигах.
Наоколо не се виждаше жива душа, но откъм едно гише в отсрещната стена долиташе бледа синкава светлина. Упътих се натам покрай ниски кресла и масички с коварни метални ръбове. В стената беше вграден монитор, по чийто екран безредно танцуваха снежинки, а в долния ъгъл пулсираше една и съща команда на английски, испански и канджи.
„Говорете.“
Озърнах се, после отново погледнах екрана.
Бях съвсем сам.
Изкашлях се.
Буквите се замъглиха и изникна нов надпис: „Изберете език.“
От чисто любопитство реших да опитам на японски:
— Търся стая.
Екранът оживя тъй внезапно, че без да искам отстъпих назад. От кръжащи разноцветни частици компютърът бързо сглоби азиатец с мургаво лице, тъмна риза и вратовръзка. Азиатецът се усмихна и се преобрази в трийсетгодишна бяла жена със строг делови костюм. След като сътвори идеалния събеседник за мен, хотелът реши, че в крайна сметка едва ли говоря японски.