Суперкомандос - Страница 19

Отляво с тих звън се отвори вратата на асансьора.

— Стаята ви е готова, сър — каза хотелът.

6.

Кристин Ортега бе удивително сдържана.

Тя влезе в хотела с пружинираща крачка, от която препълненият джоб на якето подскачаше върху бедрото й, спря насред фоайето и огледа касапницата, като помръдваше език под бузата си.

— Често ли вършиш такива работи, Ковач?

— Чакам от доста време — кротко отвърнах аз. — Не съм в много добро настроение.

Още когато установката откри огън, хотелът бе уведомил местната полиция, но мина над половин час, преди първите патрулни коли да се спуснат по спирала откъм небесните магистрали. Не си направих труда да отида в стаята, тъй като знаех, че при всяко положение ще ме измъкнат от леглото, а дойдеха ли веднъж, нямаше да ме пуснат, докато не пристигне Ортега. Някакъв полицейски лекар ме прегледа набързо, увери ме, че нямам сътресение на мозъка, и ми даде спрей за спиране на кръвта от носа, след което седнах във фоайето и оставих новия си носител да изпуши няколко от цигарите на лейтенанта. Все още седях там, когато тя пристигна един час по-късно.

Ортега махна с ръка.

— Какво да се прави, нощем градът е доста оживен.

Предложих й пакета. Тя се замисли, сякаш я бях поставил пред тежък философски проблем, после все пак го взе и изтръска цигара. Без да погледне запалителната ивица отстрани на пакета, прерови джобовете си, измъкна масивна бензинова запалка и щракна капачето. Имах чувството, че е на автопилот. Почти без да усеща какво прави, тя се отдръпна да стори път на криминалистите, които внасяха ново оборудване, сетне прибра запалката в друг джоб. Фоайето около нас изведнъж загъмжа от делови хора, заети с работата си.

— Е? — Тя отметна глава и пусна струйка дим към тавана. — Познаваш ли тия типове?

— Я не се занасяй, по дяволите!

— Тоест?

— Тоест, напуснал съм склада само преди шест часа, ако има и толкова. — Чух как гласът ми започва да изтънява. — Тоест, откакто се срещнахме, разговарях цифром и словом с трима души. Тоест, за пръв път в живота си съм на Земята. Тоест, ти знаеш всичко това. А сега или ми задавай по-интелигентни въпроси, или отивам да спя.

— Добре де, не се впрягай. — По лицето на Ортега изведнъж се изписа умора. Тя седна в креслото срещу мен. — Казал си на моя сержант, че били професионалисти.

— Така е.

Бях решил, че поне това сведение мога да споделя с полицаите, тъй като навярно щяха и сами да разберат, щом пуснеха в компютрите си състава на двете тела.

— Нарекоха ли те по име?

Усърдно сбръчках чело.

— По име?

— Да. — Тя раздразнено махна с ръка. — Нарекоха ли те Ковач?

— Не си спомням.

— А някакви други имена?

Вдигнах вежди.

— Например?

Сянката на умора по лицето й изведнъж се разсея и тя ме погледна втренчено.

— Остави. Ще проверим в паметта на хотела.

Ха така!

— На Харлановия свят за това трябва прокурорско разрешение — изрекох аз колкото се може по-небрежно.

— Тук също. — Ортега тръсна пепел върху килима. — Но ще го получим без затруднение. Изглежда, „Хендрикс“ е обвиняван и друг път за органични увреждания. Преди доста време, но архивите пазят всичко.

— Тогава как така не са му отнели разрешителното?

— Казах обвиняван, не осъждан. Съдът отхвърлил обвиненията. Доказана самозащита. Разбира се… — тя кимна към неподвижния картечен лафет, около който двама криминалисти провеждаха тест за излъчване — онова е било само електрошок. Не като тази чудесия.

— Да, тъкмо се канех да попитам. Кой изобщо монтира в хотел подобна артилерия?

— Да не мислиш, че съм строителен инспектор? — Ортега бе почнала да ме гледа със замислена враждебност, която не ми допадаше. После рязко сви рамене. — Според архивната справка, която прегледах по пътя насам, установката е монтирана преди два века, когато корпоративните войни загрубели. Сред онази каша много сгради били преоборудвани със защитни системи. Естествено, не след дълго финансовият крах видял сметката на повечето компании, тъй че не се стигнало до закон за забрана. Хотел „Хендрикс“ си извоювал статуса на изкуствен разум и се откупил от собствениците.

— Хитро.

— Да, пък и доколкото съм чувала, системите с изкуствен разум били единствените, имащи влияние върху борсата. По онова време много от тях се освободили. На тази улица има доста хотели с изкуствен разум. — Тя се ухили през пушека. — Затова никой не отсяда в тях. Всъщност жалко. Четох някъде, че били програмирани да желаят клиенти, както хората искат секс. Сигурно е голяма мъка, нали?

— Да.

Един от мохиканите се приближи и щръкна над нас. Ортега го стрелна с поглед, който казваше, че не иска да я безпокоят.

— Взехме ДНК-проби — заяви предизвикателно мохиканът и й подаде плочка с видеофакс. Ортега го прегледа и трепна.

— Я виж ти. Бил си в много подбрана компания, Ковач. — Тя размаха ръка към мъжкия труп. — Носителят е регистриран на името на Димитрий Кадмин, известен като Дими Близнака. Професионален убиец от Владивосток.

— А жената?

Ортега и мохиканът се спогледаха.

— Регистрирана в Улан Батор?

— Така излиза, шефе.

— Спипахме мръсника! — Ортега скочи на крака с подновена енергия. — Дай да им измъкнем приставките и право към управлението. Искам до полунощ Дими да бъде прибран на съхранение. — Тя се озърна към мен. — Може и да има полза от теб, Ковач.

Мохиканът бръкна под двуредното си сако и измъкна грамаден нож с небрежния жест на човек, вадещ пакет цигари. Двамата пристъпиха към трупа и коленичиха до него. Заинтригувани униформени полицаи се приближиха да зяпат. Раздаде се влажният пукот на срязани хрущяли. След малко аз също станах и се присъединих към зяпачите. Никой не ми обърна внимание.