Суперкомандос - Страница 29

— Вие участвахте ли в играта?

— Не. — Прескот се приведе към мен над бюрото. — Нито пък Кристин Ортега и затова ми е най-противно да я слушам как хленчи на тази тема. Е, наслушах се миналия месец, когато прекратиха разследването. Тя изобщо не е срещала Бегин.

— Мисля, че може да е въпрос на принцип — казах спокойно аз. — Дали Банкрофт все още редовно посещава проститутки?

— Това не ме засяга.

Пъхнах пръст в холографския дисплей и погледах как изображенията се изкривяват около него.

— Може да ви засегне, мис Прескот. В края на краищата ревността е твърде солиден мотив за убийство.

— Може ли да ви напомня, че Мириам Банкрофт премина успешно проверката с полиграф? — сухо запита Прескот.

— Не говоря за мисис Банкрофт. — Аз престанах да си играя с дисплея и се вгледах през бюрото в адвокатката. — Говоря за милионите предлагани отвърстия и многократно по-големия брой партньори или роднини, които може и да не харесват, че някакъв Мат си играе с въпросните отвърстия. Няма начин сред тях да не се намерят специалисти по тайно проникване, прощавайте за двусмислицата, а вероятно и психопати. Казано накратко — хора, способни да се вмъкнат в дома на Банкрофт и да му пръснат главата.

В далечината скръбно измуча крава.

— Какво ще речете, Прескот? — Аз размахах ръка през холограмата. — „Има ли тук нещо, дето да започва така: Заради онова, което стори на моята приятелка, дъщеря, сестра, майка, излишното да се изтрие?“

Не се нуждаех от отговор. Виждах го по лицето й.

Докато слънцето хвърляше по бюрото ивици от светлина и сянка, а от дърветата отвъд ливадата долитаха птичи песни, Уму Прескот се приведе към клавиатурата и извади в дисплея нов холографски овал от пурпурна светлина. Гледах го как разцъфва и се разтваря като някаква импресионистична представа за орхидея. Зад мен още една крава изрази примирено неодобрение.

Отново надянах обръча.

8.

Градчето се наричаше Ембър. Открих го върху картата на около двеста километра северно от Бей Сити по крайбрежния път. В морето до него имаше асиметричен жълт символ.

— „Гарант на свободната търговия“ — каза Прескот, надничайки през рамото ми. — Самолетоносач. Последният наистина голям военен кораб в историята. В началото на Колониалната епоха някакъв идиот го изкарал на плитчините и наоколо изникнало градче, което обслужва туристите.

— Туристите ли?

Тя ме погледна.

— Корабът е много голям.

От едно невзрачно бюро на две пресечки от кантората на Прескот наех наземен автомобил и потеглих на север по ръждивия висящ мост. Трябваше ми време за размисъл. Крайбрежната магистрала се оказа зле поддържана, но пък за сметка на това почти пуста, тъй че излязох на жълтата осева линия и подкарах със сто и петдесет километра в час. Радиото хващаше цял куп всевъзможни станции, говорещи на почти неразбираеми за мен теми, но най-сетне открих нео-маоистко пропагандно предаване, заредено на дългосрочен запис в някакъв сателит, който никой не си бе направил труда да прочисти. Смесицата от емоционални политически лозунги и сладникави латиноамерикански ритми беше неустоима. През отворения прозорец нахлуваше дъх на море, пътят се разстилаше пред мен и за известно време забравих ченгетата, Иненин и всичко станало подир него.

Докато стигна до отклонението за Ембър, слънцето вече залязваше зад ъгловатата палубна писта на „Гарант на свободната търговия“ и сетните му лъчи хвърляха едва различими розови отблясъци по вълните край сянката на самолетоносача. Прескот имаше право. Наистина беше голям кораб.

Наоколо изникнаха сгради. Намалих скоростта и разсеяно се запитах кой ли е имал глупостта да насочи толкова голям кораб тъй близо до брега. Банкрофт можеше и да знае. Сигурно беше съвременник на събитието.

Главната улица на Ембър пресичаше градчето покрай брега. От плажа я делеше ивица величествени палмови дървета и нео-викторианска ограда от ковано желязо. По стъблата на палмите бяха прикрепени холографски излъчватели, които прожектираха едно и също изображение на жена, обявяваща с пресилени движения на устните: „Очаквайте Анчана Саломао и тоталния телесен театър от Рио“. Малки групички хора се бяха струпали да я зяпат.

Бавно подкарах по улицата, като оглеждах фасадите и най-сетне открих каквото търсех. Отминах го, спрях петдесетина метра по-нататък и поседях няколко минути, да видя какво ще стане. Не се случи нищо. Слязох от колата и тръгнах обратно.

„База данни Елиът“ се оказа тясна сграда, сгушена между грамадна тръба за индустриални отпадъци и празен терен, където чайките крещяха и се биеха сред купища изхвърлени компютърни части. Вратата беше подпряна с развален плосък монитор и водеше право към работната зала. Прекрачих вътре и се огледах. Зад дълъг тезгях от пресована пластмаса имаше четири контролни табла, монтирани по двойки гръб до гръб. По-нататък зърнах вратата на остъклена канцелария. Върху стената в дъното светеха седем монитора, по които се нижеха редове с неразбираеми данни. На мястото на осмия зееше назъбена дупка с олющена боя наоколо. Съседният монитор примигваше, сякаш неговият събрат бе загинал от заразна болест.

— Мога ли да ви услужа?

Мършав мъж на неопределена възраст подаде глава иззад едно от наклонените контролни табла. От устата му стърчеше незапалена цигара, а зад главата му се провлачваше кабел, включен в интерфейса до дясното ухо. Имаше нездраво бледа кожа.

— Да, търся Виктор Елиът.

— Отпред. — Човекът махна натам, откъдето бях дошъл. — Виждате ли стареца до парапета? Дето гледа кораба. Това е той.