Суперкомандос - Страница 39

За известно време настана тръпнещо успокоение, в което най-лекото помръдване, плъзгането на плът върху плът пораждаше и у двама ни стенещи гърчове. После, може би заради дългото време, прекарано от моя носител в резервоара, или пък заради изплувалите спомени как Анемона се притиска към стъклото в биокабината, пенисът ми трепна и започна отново да се втвърдява. Мириам Банкрофт го побутна с нос, плъзна език по дължината му и наоколо, облизвайки лепкавото покритие, докато той се изпъна гладък и твърд покрай бузата й, после се извъртя и ме яхна. Посягайки назад за равновесие и опора, тя бавно слезе надолу и с тих, топъл стон се наниза върху него. Приведе се над мен с полюшващи се гърди, а аз изпънах гръбнак и алчно засмуках тия бягащи бели кълба. Ръцете ми се надигнаха да сграбчат бедрата й там, където ме обгръщаха от двете страни.

После дойде движението.

Втория път актът трая по-дълго и емпатинът му придаваше не толкова сексуален, колкото естетичен дух. Като се ръководеше по сигналите, които долавяше от сетивата ми, Мириам Банкрофт подхвана бавно въртеливо движение, докато аз гледах с абстрактно сладострастие нейния обтегнат корем и изпъчените й гърди. Неизвестно защо, „Хендрикс“ излъчи от ъглите на стаята музика с бавен, тежък ритъм, а по тавана заиграха безредно винени и пурпурни светлинки. Когато светлинките се извъртяха и като падащи звезди затанцуваха по телата ни, аз почувствах как умът ми се преобръща с тях и сетивата ми губят яснота. Оставаха само въртящите се бедра на Мириам Банкрофт над мен и откъслечни видения на тялото и лицето й, обгърнати в цветни светлини. Когато свърших, сякаш избухна далечна експлозия, която нямаше нищо общо нито с тресящата се жена над мен, нито с носителя ми.

По-късно, докато лежахме един до друг и с разсеяни движения се тласкахме към нови, вече по-слаби тръпки, тя попита:

— Какво мислиш за мен?

Погледнах покрай тялото си към онова, което вършеше ръката й. Изкашлях се.

— Това да не е въпрос с повишена трудност?

Тя отвърна със същия дрезгав, гърлен смях, който бях харесал в картографската зала на Слънчевия дом.

— Не, просто искам да знам.

— Нима те интересува?

Не го казах грубо и „Сливане Девет“ някак смекчи думите ми.

— Мислиш си, че това е да бъдеш Мат? — От нейната уста думата прозвуча странно, сякаш не говореше за себе си. — Мислиш си, че пет пари не даваме за младите?

— Не знам — откровено отвърнах аз. — Чувал съм и такива мнения. Щом живееш триста години, възгледите ти неминуемо се променят.

— Да, променят се. — Тя тихичко ахна, докато пръстите ми проникваха в нея. — Да, точно така. Но човек не спира да се интересува от другите. Виждаш как всичко прелита край теб. Искаш само едно — да посегнеш, да сграбчиш, да стиснеш нещо, да спреш цялото това движение. Да спреш водовъртежа.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Е, какво мислиш за мен?

Наведох се над нея и погледнах младото женско тяло, в което живееше, изящните черти на лицето и безкрайно старите очи. Все още бях замаян от „Сливане Девет“ и не можех да открия в нея нито един дефект. Тя бе най-красивото нещо в целия ми живот. Прекратих борбата за обективност и наведох глава, за да я целуна по гърдите.

— Мириам Банкрофт, ти си вълшебна гледка и охотно бих дал душата си, за да те притежавам.

Тя се изкиска тихо.

— Питам сериозно. Харесваш ли ме?

— Що за въпрос…

— Сериозно питам.

Думите проникнаха мощно в мен — и то не само заради емпатина. Овладях се донякъде и я погледнах в очите.

— Да — отвърнах простичко аз. — Харесвам те.

Гласът й стана още по-гърлен и глух.

— Харесва ли ти това, което правихме?

— Да, харесва ми.

— Искаш ли още?

— Да, искам още.

Тя се надигна и седна срещу мен. Движенията на пръстите й около члена ми станаха по-резки, по-настоятелни. Гласът й също загрубя.

— Повтори.

— Искам още. Искам те.

Тя сложи длан върху гърдите ми, блъсна ме назад и се наведе над мен. Отново растях към почти пълна ерекция. Тя промени ритъма на движенията — сега бяха ту резки, ту бавни.

— На запад — прошепна тя, — на около пет часа полет с кола, има остров. Мой е. Никой не ходи там, има петдесет километра забранена зона, патрулирана от сателити, но е много красиво. Изградих там комплекс с клонингова банка и устройства за презареждане. — Гласът й отново стана насечен. — Понякога съживявам клонингите. Мои копия. За да си играя. Разбираш ли какво ти предлагам?

Издадох неясен звук. Видението, което ми бе внушила — как ме обкръжава група тела като нейното, всички управлявани от един и същ ум — обтегна ерекцията ми до предел, а ръката й продължи да се плъзга по цялата дължина като машина.

Тя се приведе напред и докосна гърдите ми с връхчетата на своите.

— Какво каза?

— Колко време? — едва избъбрих аз през свиването и отпускането на коремните ми мускули, през мъглата от плътски усещания на „Сливане Девет“. — Колко ще трае поканата за този увеселителен парк?

Усмивката й бе като олицетворение на разврата.

— Веселба без ограничения.

— Но само за ограничен период от време, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не ме разбираш. Онова място е мое. Островът, морето наоколо, всичко. Мое. Мога да те държа там колкото искаш. Докато ти омръзне.

— Може да не е много скоро.

— Не. — Тя поклати глава някак печално и сведе очи. — Скоро ще е.

Подвижната й хватка около пениса ми леко отслабна. Аз изстенах, сграбчих ръката и я заставих отново да се раздвижи. Това сякаш я възпламени и тя заработи сериозно, ту по-бързо, ту по-бавно, като се привеждаше, за да ме погали с гърди или да допълни ласката с докосване на езика. Чувството ми за време отлетя и изчезна, на негово място се появи безконечно усещане, устремено нагоре, мъчително бавно, все нагоре към някакъв връх, за който чувах собствения си глас да умолява нейде далече.