Суперкомандос - Страница 43

Докато вървях по Мишън, непредпазливо прекрачих в излъчвателния радиус на някакъв уличен търговец. Моментално главата ми се препълни с картини. Попаднах сред гъмжило от жени, чието облекло целеше да покаже повече, отколкото ако бяха голи. Ботуши, които превръщат краката над коляното в плът за консумация, бедра със стрелки, сочещи верния път, подпори за демонстративно повдигане на гърдите; тежки заоблени колиета с формата на полови органи, отпуснати в потни деколтета. Езици, които се плъзгат по виненочервени или зловещо черни устни; предизвикателно оголени зъби.

Вълна от прохлада плъзна из тялото ми, прогони животинското влечение и превърна предлаганите тела в абстрактни символи на женствеността. Неволно пресмятах като машина ъгли и обиколки на формите, съставях геометрични схеми на плът и кости, сякаш жените бяха някакъв нов растителен вид.

Бетатанатин. Жътваря.

Производно на широка група химични съединения, създадено в началото на хилядолетието за изследване на близките до смъртта състояния. Бетатанатинът приближаваше максимално човешкото тяло до пълно изключване, доколкото е възможно, без сериозни клетъчни увреждания. Същевременно стимулатори на контрола в молекулата на Жътваря подсилваха логичните функции на интелекта, така че изследователите да изпитат изкуствено предизвикана смърт, без мощното чувство на вълнение и смайване, което би объркало възприятията им. В малки дози Жътваря предизвикваше дълбоко и хладно безразличие към чувства като болка, възбуда, радост или скръб. Цялото безразличие, което мъжете от векове се опитваха да демонстрират пред голото женско тяло, сега бе на разположение в малки капсули. Едва ли не задължителна стока за младежкия и юношески пазар.

Освен това Жътваря бе идеално оръжие за военните. С него монах-отшелник от планетата Годуин преспокойно би подпалил село, пълно с жени и деца, без да изпита каквото и да било, освен удивление от начина, по който обгорилата плът облепва костите.

За последен път взех бетатанатин при уличните сражения на Шария. Пълна доза, предвидена да охлади тялото до стайна температура и да забави пулса. Така успявахме да измамим детекторите на шарийските паешки танкове. Щом инфрачервените локатори не те засичат, можеш да се приближиш, да скочиш отгоре и да взривиш люка с термитна граната. Да изтребиш после зашеметения екипаж, обикновено се оказваше детска игра.

— Имам „дърво“, мой човек — прокънтя дрезгав глас.

Примигах, изтръгнах се от излъчването и зърнах пред себе си някакъв тип с бледо лице, прихлупено под сива качулка. Предавателят стърчеше на рамото му и червените лампички примигваха като очи на прилеп. На Харлановия свят има много строги закони за употребата на пряко внушение и дори случайни предавания могат да предизвикат жестоки скандали, също като да разлееш нечия чаша в пристанищна кръчма. Грубо тласнах търговеца назад. Той залитна и се блъсна в една витрина.

— Хей…

— Недей да ми бъркаш в мозъка, приятел. Не обичам тия неща.

Видях го как стрелна ръка към малко устройство на колана си и разбрах какво ще последва. С мигновена реакция опрях два пръста в очите му…

И се озовах срещу съскаща могила от влажна ципеста плът, почти два метра висока. Пред мен се гърчеха пипала, а ръката ми потъваше в лигав отвор, обрамчен с гъсти черни реснички. Започна да ми призлява. Потискайки тръпките на отвращение, аз натиснах между жилавите реснички и усетих как слузестата плът поддава.

— Ако не искаш да ослепееш, изключи този боклук — казах аз със стегнато гърло.

Могилата от плът изчезна и аз отново се озовах срещу търговеца. Пръстите ми все още притискаха горните извивки на очните му ябълки.

— Добре бе, човек, добре. — Той вдигна длани. — Като не щеш, не купувай. Аз просто си изкарвам хляба.

Отстъпих назад и му позволих да се отдръпне от фасадата, където го бях притиснал.

— Там, откъдето идвам, не е разрешено да бъркаш в чужди глави по улицата — обясних аз.

Но той вече бе усетил, че се оттеглям от конфликта и направи с пръст някакъв жест, вероятно неприличен.

— Хич не ми пука откъде идваш. Скапан скакалец. Я се пръждосвай!

Оставих го и си тръгнах. Докато пресичах улицата, разсеяно се запитах дали в морално отношение има някаква разлика между него и генетичните проектанти, които бяха вградили „Сливане Девет“ в носителя на Мириам Банкрофт.

На ъгъла спрях и наведох глава да запаля цигара.

Късен следобед. Първата цигара за деня.

12.

Тази вечер, докато се обличах пред огледалото, ме обзе твърдата увереност, че някой друг ползва моя носител, а аз съм сведен до ролята на пътник в малката наблюдателница зад очите.

Наричат го нарушение на психическата цялост. Или по-кратко — разпадане. Дори когато имаш опит в смяната на носителите, не е изключено да те сполетят пристъпи, но това бе най-тежката ми криза от години насам. Дълго време буквално не смеех дори да мисля — боях се, че човекът в огледалото ще усети присъствието ми. Гледах го като вцепенен как прибира тебитския нож в невронния калъф, как проверява пълнителите на немекса и филипса. Двата пистолета се продаваха с евтини влакнозадържащи кобури, които при натиск залепват ензимно за дрехите. Човекът в огледалото сложи немекса под мишницата си, където якето щеше да го прикрие, а филипса закрепи отзад на кръста. За проба ги извади на няколко пъти срещу отражението си, макар че нямаше нужда. Както обеща Клайв, дисковете за виртуална тренировка наистина се оказаха на ниво. Човекът бе готов да убива.