Суперкомандос - Страница 45

— Добре. На какво разстояние се намира този квартал от заведението на Джери, „Марипоса“ и „Сан Бруно“?

— По права линия разстоянието е около километър.

— Имате ли карта?

Върху таблото се появи разграфена карта с имената на улиците. Беше отбелязано дори къде е заведението на Джери. Проучих я набързо.

— Добре. Свалете ме там. На ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица.

— Според нашия устав за обслужване на клиентите имам задължението да ви предупредя, че не е желателно да слизате там.

Облегнах се назад и усетих как по лицето ми отново се появява усмивка — този път съвсем истинска.

— Благодаря.

Без повече възражения таксито ме свали на ъгъла на Мисури и Деветнайсета улица. На слизане аз хвърлих поглед наоколо и пак се усмихнах. Машината се бе изразила много меко, когато каза, че не е желателно да слизам тук.

За разлика от пустите улици, по които снощи гоних монголеца, тази част на Лизниград бе оживена и в сравнение с нейните обитатели клиентелата на Джери изглеждаше едва ли не благопристойна. Докато плащах на таксито, десетина глави се завъртяха да ме огледат и нито една не беше съвсем човешка. Почти усещах как очи, снабдени с механични фотоувеличители, наблюдават какви пари вадя и виждат банкнотите в призрачно зелен цвят; как ноздри с разширен обонятелен спектър тръпнат от мириса на хотелския шампоан; как цялата тълпа улавя в уличните си радари сигнала за богатство като рибен пасаж върху капитанския екран на риболовен кораб.

Второто такси се спускаше по спирала зад мен. Само на десетина метра ме мамеше тясна, неосветена уличка. Едва прекрачих в нея, и първите местни жители предприеха хода си.

— Хей, турист, търсиш ли нещо?

Бяха трима. Водеше ги гол до кръста гигант, висок около два метра и половина, по чиито ръце и гърди се издуваха толкова много мускули, че присаждането им сигурно бе осигурило на някоя клиника работа за цяла година. Под кожата имаше червени илуминиеви татуировки, тъй че гърдите му приличаха на жарава от гаснещ огън, а изпод панталона нагоре по корема му се извиваше кобра с глава като на полов член. Спокойно отпуснатите ръце завършваха с остри нокти. По лицето му се кръстосваха белези от идиотските боеве, които беше изгубил, а към едното му око бе прикрепен евтин увеличителен обектив. Гласът му обаче звучеше удивително меко и тъжно.

— Сигурно е дошъл да мърсува — рече злобно спътникът му отляво. Беше млад, мършав и блед, с дълга коса, провисваща пред лицето, а напрегнатата стойка издаваше евтина неврохимична обработка.

Третият любезен посрещан не каза нищо, но издължената му кучешка муцуна се разтвори, разкривайки трансплантирани животински зъби и отвратително дълъг език. Под изменената по хирургичен път глава имаше мъжко тяло, стегнато в тесни кожени дрехи.

Времето изтичаше. Преследвачът ми вероятно плащаше на таксито и се оглеждаше. Ако бе решил да рискува, естествено. Изкашлях се.

— Само минавам. Ако сте умни, ще ме оставите да си вървя. Зад мен каца гражданин, с когото можете да се справите по-лесно.

За момент тримата онемяха от смайване. После гигантът посегна към мен. Блъснах ръката му настрани, отстъпих и нанесох във въздуха между нас бърза серия от смъртоносни удари. Триото застина, човекът куче се озъби. Отдъхнах си.

— Както казах, ако сте умни, ще ме оставите да си вървя.

Гигантът беше готов да се откаже. Виждах го по обезобразеното му лице. Имаше достатъчно боен опит, за да разпознае военното обучение, и инстинктите му подсказваха, че балансът не е в негова полза. Двамата му спътници обаче бяха по-млади и имаха доста по-малко горчиви спомени. Преди той да каже каквото и да било, бледият хлапак с неврохимията замахна с нещо остро, а песоглавецът се метна към дясната ми ръка. Моята собствена неврохимия, вече задействана и вероятно доста по-скъпа, ги изпревари. Хванах ръката на хлапака, строших я в лакътя и използвах болезнения му гърч, за да го отметна към другите двама. Песоглавецът отскочи и аз го посрещнах с ритник в носа и устата. Той се свлече с глухо квичене. Стенещият хлапак падна на колене, подпирайки строшения лакът със здравата си ръка. Гигантът се хвърли напред и веднага застина, защото изпънатите пръсти на дясната ми ръка изникнаха на сантиметър от очите му.

— Недей — тихо казах аз.

Хлапето продължаваше да стене край краката ни. Зад него песоглавецът лежеше възнак и по тялото му пробягваха слаби тръпки. Гигантът клекна между тях и протегна грамадните си ръце, сякаш искаше да ги утеши. Вдигна към мен лице, изпълнено с ням упрек.

Отстъпих десетина метра по уличката, после се завъртях и побягнах. Никак не ми се вярваше преследвачът да мине през онези тримата и да ме догони.

Уличката завиваше под прав ъгъл към друга, по-оживена улица. Щом отминах завоя, аз намалих скоростта, навлязох с бърза крачка в тълпата, свърнах наляво и започнах да се оглеждам за табелки с имената на улиците.

Пред „Скришното място на Джери“ жената продължаваше да танцува в коктейлната чаша. Неоновата реклама светеше, а бизнесът изглеждаше дори по-оживен от снощи. Малки групички хора прииждаха и минаваха под гъвкавите пипала на робота. Местата на двамата пребити търговци бяха заети от поне десетина техни колеги.

Пресякох улицата, застанах пред робота и изчаках да ме обискира.

— Чист — обяви синтетичният глас. — Кабини ли искате или бар?

— Какво се полага в бара?

— Ха-ха-ха — отвърна роботът според протокола. — В бара гледаш, но не пипаш. Не предлагаш пари, не пускаш ръка. Правило на заведението. Това се отнася и до другите клиенти.