Суперкомандос - Страница 59

Когато пристигнах, играта бе спряла и играчите стояха пред столовете си разкрачени, с приведени глави. Щом чу хрущенето на стъпките ми по чакъла около корта, Мириам Банкрофт вдигна очи през разчорлената си руса коса и погледите ни се срещнаха. Не каза нищо, но ръцете й стиснаха по-здраво дръжката на ракетата, а по устните й трепна усмивка. Нейният противник, който също погледна към мен, беше строен младеж и нещо в него подсказваше, че може би наистина е на възрастта на тялото си. Стори ми се смътно познат.

Банкрофт седеше по средата на редицата от сгъваеми столове. От дясната му страна видях Уму Прескот, а отляво — мъж и жена, които виждах за пръв път. Когато стигнах до него, той не стана; всъщност почти не ме погледна. Само посочи стола до Прескот.

— Седнете, Ковач. Предстои последният гейм.

Усмихнах се леко, устоях на изкушението да натъпча с ритник зъбите му в гърлото и седнах на сгъваемия стол. Уму Прескот се приведе към мен и прошепна, закривайки устата си с длан:

— Днес полицията прояви нежелателен интерес към мистър Банкрофт. Не действате толкова изтънчено, колкото се надявахме.

— Още загрявам — тихо отвърнах аз.

По някаква предварителна уговорка за времето Мириам Банкрофт и нейният противник захвърлиха кърпите и заеха позиции. Аз се облегнах назад и почнах да наблюдавам играта, но гледах най-вече еластичното женско тяло, което подскачаше и се въртеше под белия памучен плат. Спомнях си как изглежда без дрехи, как се гърчеше върху мен. Веднъж, точно преди да бие сервис, тя забеляза погледа ми и устните й се изкривиха в развеселена усмивка. Все още чакаше отговор и сега смяташе, че го е получила. След като приключи играта с порой от трудно спечелени, но явно неизбежни точки, тя напусна корта задъхана, изчервена и весела.

Когато се приближих да я поздравя, тя разговаряше с непознатите мъж и жена. Видя ме и се отдръпна, за да ми стори място в малката група.

— Мистър Ковач. — Очите й се разшириха едва забележимо. — Хареса ли ви играта?

— Много — отвърнах аз съвсем искрено. — Вие сте безмилостна.

Тя наклони глава настрани и започна да бърше потната си коса.

— Само когато се налага. Вие, естествено, не познавате Нейлан и Джоузеф. Джоузеф, Нейлан, това е Такеши Ковач, емисарят, когото Лорънс нае да разследва убийството му. Мистър Ковач не е от Земята. Мистър Ковач, това са Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН, и Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.

— Приятно ми е. — Леко се поклоних и на двамата. — Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.

Двамата висши служители се спогледаха, после Фири кимна.

— Отлично сте информиран — каза сериозно той. — Много съм слушал за Емисарския корпус, но все пак съм впечатлен. Откога точно сте на Земята?

— От около седмица — излъгах аз с надеждата да успокоя донякъде параноичната подозрителност, която всички чиновници изпитват към емисарите.

— Само от седмица. Да, наистина впечатляващо.

Фири беше едър, набит негър на около петдесет и пет години с леко прошарена коса и проницателни кафяви очи. Също като Денис Найман носеше на очите си старомодни външни лещи, но докато стоманената рамка на Найман целеше да подчертае чертите му, тази на Фири имаше за задача да отклонява вниманието. Беше масивна и му придаваше вид на разсеян свещеник, но прикритите отзад очи не пропускаха нищо.

— И напредвате ли с разследването? — заинтересува се Ертекин, красива арабка с двайсетина години по-млада от Фири, което несъмнено подсказваше, че това й е най-малкото втори носител.

Усмихнах се.

— Напредък се определя трудно, Ваша светлост. Както би казала Квел: Те идват при мен с отчети за напредък, но аз виждам само промени и изгорели тела.

— А, значи сте от Харлановия свят — отбеляза любезно Ертекин. — И смятате ли се за квелист, мистър Ковач?

Усмихнах се още по-широко.

— Понякога. Но бих казал, че тя твърде често е права.

— Напоследък мистър Ковач бе доста зает — побърза да се намеси Мириам Банкрофт. — Предполагам, че двамата с Лорънс имат какво да обсъдят. Може би ще е най-добре да ги оставим насаме.

Ертекин леко кимна.

— Да, разбира се. По-късно може да поговорим отново.

Тримата се отправиха да изразят съчувствие на противника на Мириам, който печално прибираше ракетата и кърпите си; но въпреки дипломатичната намеса на домакинята Нейлан Ертекин не изглеждаше склонна да избяга от разговора. За момент й се възхитих. Да кажеш на служител от ООН и представител на Протектората, че си квелист, е горе-долу като да си признаеш на вегетариански банкет, че най-редовно колиш животни; просто така не се постъпва.

Обърнах се и открих Уму Прескот зад рамото си.

— Да тръгваме ли? — попита злокобно тя и посочи към къщата.

Банкрофт вече вървеше натам. Поехме след него — според мен с прекалено забързана крачка.

— Един въпрос — изпъхтях аз в движение. — Кое е хлапето? Онова, дето мисис Банкрофт го съсипа.

Прескот само ме стрелна с раздразнен поглед.

— Значи голяма тайна, а?

— Не, мистър Ковач, не е тайна — нито голяма, нито малка. Просто смятам, че можете да употребите ума си за нещо по-полезно, отколкото да обсъждате семейните гости. Щом толкова държите да знаете, другият играч беше Марко Кавахара.

— А, така ли? — Неволно бях възприел разговорния стил на Фири. Полагаше ми се червена точка за психологическо проникване. — Значи затова ми се стори познат. Прилича на майка си, нали?

— Не бих могла да кажа — отвърна небрежно Прескот. — Никога не съм срещала мис Кавахара.