Суперкомандос - Страница 74

Последвахме го към кърмата на кораба и минахме покрай дълбоката пропаст, разкрита от дръпнатия капак на най-задния трюм. Надникнах надолу и зърнах кръгъл бял ринг, заобиколен от четирите страни със стъпаловидно разположени метални и пластмасови седалки. Отгоре висяха гроздове осветителни тела, но никъде не се виждаха характерните сферични форми на предавателите за мрежата. Коленичил в средата на ринга, някакъв човек рисуваше по тепиха ръчно. Когато минахме покрай него, той вдигна глава.

— Тематична украса — каза Касапина, виждайки накъде гледам. — Надпис на арабски. През този сезон тема на битките са полицейските акции на Протектората. Тази вечер е ред на Шария. Мъченици от „Десницата на Аллаха“ срещу протекторатски пехотинци. Ръкопашен бой с ножове. Максимална дължина на остриетата — десет сантиметра.

— С други думи кървава баня — подхвърли Ортега.

Синтът сви рамене.

— Каквото иска публиката, за това си плаща. Доколкото знам, с десетсантиметров нож може да се нанесе смъртоносна рана. Просто е много трудно. Истинско изпитание на уменията, тъй разправят. Насам, моля.

По тясно метално мостче навлязохме във вътрешността на кораба. Стъпките ни кънтяха в затвореното пространство наоколо.

— Първо арените, предполагам — провикна се Касапина през ехото.

— Не, първо да видим резервоарите — предложи Ортега.

— Тъй ли? — Трудно бе да преценя тона на долнопробния синтетичен глас, но в думите на Касапина като че прозвуча насмешка. — Сигурни ли сте, че търсите точно бомба, лейтенант? Според мен арената е най-очевидното място за…

— Имаш ли нещо за криене, Касапин?

Синтът се завъртя за момент и ме погледна изпитателно.

— Съвършено нищо, детектив Райкър. Добре, значи резервоарите. Между другото, приветствам включването ви в разговора. Студено ли беше в хранилището? Вие, естествено, едва ли сте очаквали някога да попаднете там.

— Стига толкова — намеси се Ортега. — Просто ни води при резервоарите, а приказките си ги запази за довечера.

— Разбира се, разбира се. Ние винаги се стремим да си сътрудничим с органите на реда. Като законно регистрирана…

— Знам, знам. — Ортега уморено махна с ръка. — Просто ни заведи при скапаните резервоари.

Аз отново се задоволих със застрашителен поглед.

Потеглихме към резервоарите с раздрънкано електромагнитно влакче, което минаваше от едната страна на корпуса през още два преоборудвани товарни трюма със същите рингове и седалки, само че покрити с найлонови листове. Накрая слязохме и минахме през стандартна система за почистване с ултразвук. Беше доста по-мръсно, отколкото в „Сайка Сек“. Но когато тежката врата от масивно желязо се разтвори навън, зад нея блесна безупречно бяла зала.

— Поддържаме си репутацията — каза безгрижно Касапина. — Публиката много харесва грубите, оголени железарии, но зад кулисите… — Той размаха ръка към лъскавата апаратура. — Е, няма как да направиш омлет без малко масло по тигана.

Предният трюм беше огромен и студен, осветлението зловещо, техниката агресивно масивна. Докато сумрачният мавзолей на Банкрофт в „Сайка Сек“ нашепваше тихичко за богатство и лукс, а залата за презареждане в хранилището на Бей Сити надаваше вопли за минимално субсидиране на минимално заслужили субекти, складът за тела на „Панамска роза“ бе като яростен рев на груба сила. Контейнерите висяха на тежки вериги от двете ни страни като торпеда, включени към централната надзорна система с дебели черни кабели, които се виеха по пода като питони. Самата надзорна система се извисяваше мощно над нас като олтар на някакво гнусно божество-паяк. Приближихме се към нея по метална пътека, издигната на половин метър над застиналите сгърчени кабели. Отляво и отдясно в стената зад нея бяха вградени квадратните стъклени прозорчета на два просторни възстановителни резервоара. В десния вече имаше тяло, плаващо по гръб с разперени ръце и омотано с проводници.

Имах чувството, че съм влязъл в Андрическата катедрала в Нова Пеща.

Касапина спря до централния монитор, обърна се и разпери ръце почти като носителя в резервоара.

— Откъде бихте искали да започнете? Предполагам, че сте донесли модерна апаратура за търсене на бомби.

Ортега не му обърна внимание. Направи още две-три крачки към резервоара и вдигна поглед в снопа зеленикава светлина, падаща през стъклото.

— Това ли е едната отрепка за довечера? — попита тя.

Касапина изсумтя.

— За да не бъда многословен като вас — да. Бих искал да разберете разликата между това тук и онази стока, която продават в жалките магазинчета по крайбрежието.

— Аз също бих искала — отвърна Ортега, без да откъсва очи от тялото. — Щом е тъй, откъде го набавихте?

— Откъде да знам? — Касапина демонстративно вторачи поглед в пластмасовите нокти на дясната си ръка. — Е, имаме някъде фактура, ако трябва непременно да проверите. А така, на око, бих казал, че е от „Нипон Органикс“ или от някоя тихоокеанска групировка. Има ли значение?

Пристъпих до стената и се вгледах в плаващия носител. Строен, мургав и издръжлив на вид, с деликатно скосени японски очи над високите скули и дълга, права черна коса, която се рееше като сноп водорасли из течността на резервоара. Изящен, гъвкав, с дълги ръце на художник и мускули за скоростен бой. Тяло на технологичен нинджа — тяло, за каквото мечтаех на петнайсет години през унилите дъждовни дни в Нова Пеща. Донякъде напомняше носителя, който ми бяха дали за войната на Шария. Онзи носител, в който се запознах със Сара.