Суперкомандос - Страница 76

20.

Когато Ортега ме остави на Мишън Стрийт, над града падаше вечер. На връщане от биткодрума тя беше затворена и мълчалива — вероятно почваше дай се отразява непрестанното напрежение да си напомня, че аз не съм Райкър. Но когато на излизане от колата разкърших демонстративно рамене, Ортега неволно избухна в смях.

— Утре гледай да не напускаш „Хендрикс“ — каза тя. — Искам да поговориш с един човек, но ще ми трябва време да уредя срещата.

— Бива — кимнах аз и понечих да си тръгна.

— Ковач.

Обърнах се. Тя бе протегнала шия и ме гледаше отдолу нагоре през отворения люк. Хванах се за ръба на вратата и наведох глава. Настана мълчание, в което усетих как из кръвта ми плъзва прилив на адреналин.

— Да?

Тя се поколеба още малко, после каза:

— Касапина криеше нещо, нали?

— Така ми се струва. Прекалено много говореше.

— И аз си помислих същото. — Тя бързо посегна към таблото и вратата започна да се затваря. — До утре.

Изпратих с поглед отлитащата кола и въздъхнах. Смятах за добър ход решението си да се обърна пряко към Ортега, само че не бях очаквал нещата да се объркат така. Нямах представа колко време са били заедно, но така или иначе положението я съсипваше. Някъде бях чел, че феромоните на първоначално привличане между две тела постепенно се превръщат в кодирана форма на общуване и ги обвързват все по-силно. Нито един от биохимиците, цитирани по темата, не разбираше как точно става, но в някои лаборатории се опитваха да си играят с процеса. Ускоряването или прекъсването на този ефект бе довело до противоречиви резултати — между другото до откриването на емпатина и неговите производни.

Химия. Още бях гроги от коктейла на Мириам Банкрофт и не ми трябваше нова доза. Казах си го категорично: Не ми трябва!

Над главите на редките вечерни пешеходци видях холограмата с китариста левичар пред „Хендрикс“. Въздъхнах още веднъж и тръгнах натам.

На половината път покрай мен плавно мина тумбест автомобил без шофьор. Толкова приличаше на киберчистачите по улиците на Милспорт, че не му обърнах внимание. След секунди излъчвателят на машината ме заля с водопад от думи и образи.

… от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете от домовете…

Мъжки и женски гласове стенеха, шепнеха, преплитаха се. Истински хор, разтърсван в тръпките на оргазма. Картините представяха богато разнообразие от сексуални предпочитания. Водовъртеж от мимолетни сетивни усещания.

Автентично…

Без цензура…

Пълно сетивно възпроиз…

По избор на клиента…

Сякаш за да докажат последното, избраните напосоки образи изведнъж се ограничиха до поток от хетеросексуални комбинации. Вероятно бяха засекли реакцията ми на хаоса от варианти и съответно променяха програмата на излъчвателя. Истинско чудо на техниката.

Потокът приключи със светещ телефонен номер и стърчащ пенис в ръцете на жена с дълга черна коса и пурпурно червило. Тя погледна право към мен. Усетих докосването й.

— Глава в облаците — прошепна тя. — Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш, със сигурност можеш да си позволиш това.

Тя наведе глава, устните й плъзнаха надолу по пениса. Сякаш всичко ставаше с мен. После дългата черна коса се разстла във всички посоки и затъмни картината. Отново се озовах на улицата, замаян и облян в пот. Машината продължи покрай бордюра. По-мъдрите минувачи отскачаха извън радиуса на излъчвателя.

Открих, че номерът се е запечатал в паметта ми.

От потта ме побиха тръпки. Разкърших рамене и тръгнах напред, като се мъчех да не забелязвам многозначителните погледи наоколо. Почти тичах, когато между пешеходците отпред се разкри свободно пространство и видях дългата, ниска лимузина, паркирана край входа на „Хендрикс“.

Раздрънканите нерви тласнаха ръката ми към кобура на немекса, но след миг разпознах колата на Банкрофт. Въздъхнах дълбоко, заобиколих лимузината и проверих дали шофьорът е зад волана. Нямаше го. Все още се чудех какво да правя, когато задната врата се отвори и отвътре излезе Къртис.

— Трябва да поговорим, Ковач — изрече той в стил „мъжко момче“ и аз едва се удържах да не избухна в истеричен кикот. — Време е за решение.

Огледах го от глава до пети, усетих по стойката и държанието, че в момента е стимулиран химически, и реших да не се карам.

— Дадено. В лимузината ли?

— Тясно е вътре. Защо не ме поканиш в стаята си?

Присвих очи. В гласа на шофьора звучеше явна враждебност и също тъй явна беше издатината отпред на безупречно изгладените му панталони. Вярно, аз имах нещо подобно, макар и вече спадащо, но помнех отлично, че колата на Банкрофт е защитена от улични излъчватели. Случаят беше друг.

Кимнах към входа.

— Добре, да вървим.

Вратата се разтвори да ни пропусне и „Хендрикс“ оживя.

— Добър вечер, сър. Тази вечер нямате посетители…

Къртис изсумтя.

— Голямо разочарование, а, Ковач?

— … нито известия, откакто излязохте — продължи безметежно хотелът. — Желаете ли тази личност да бъде приета като гост?

— Да, разбира се. Имаш ли бар, където да идем?

— Казах в твоята стая — изръмжа Къртис зад мен, после изквича, защото бе улучил с пищял една от ниските метални масички.

— Бар „Среднощен фенер“ се намира на този етаж — каза хотелът с известно съмнение, — но от доста време не е използван.

— Казах…

— Млъкни, Къртис. Не са ли ти казвали, че на първа среща не се прибързва? Добре, избираме „Среднощен фенер“. Подготви го, ако обичаш.