Суперкомандос - Страница 84

Извадих немекса и се прицелих.

— Битката свърши — предупредих го аз.

Безжизненото лице се ухили. Още една неуверена стъпка. Навъсих се.

— За бога, Ковач. — Ортега се мъчеше да извади пистолета си. — Приключвай.

Стрелях и куршумът отметна синта върху обсипания със стъкла под. Той се сгърчи, после остана да лежи неподвижно, но все още дишаше. Докато го гледах като омагьосан, от устата му излетя бълбукащ смях.

— Стига толкова, мамка ви — изграчи той и пак се разсмя. — А, Ковач? Стига толкова, мамка ви.

Думите ме вкамениха за част от секундата, после се завъртях и хукнах към вратата, влачейки Ортега след себе си.

— Какво…

— Вън! Да се махаме!

Изблъсках я навън и хванах парапета на мостчето. Мъртвият нападател лежеше сгърчен пред нас. Отново блъснах Ортега и тя неловко прескочи трупа. Затръшнах вратата и изтичах след нея.

Почти бяхме стигнали до края на мостчето, когато куполът зад нас избухна в гейзер от стъкло и стомана. Съвършено ясно чух как вратата изхвръкна от пантите, после ударната вълна ни грабна като парцали и ни запокити надолу по стъпалата към улицата.

22.

Нощем полицаите са по-впечатляващи.

Първо, защото мигащите лампи хвърлят драматични цветни отблясъци по лицата на всички и обагрят мрачните изражения ту в престъпно червено, ту в тайнствено синьо. Към това се прибавя воят на нощни сирени като скърцане на асансьор, слизащ по етажите на града; пращенето на гласове от радиостанциите, някак резки и загадъчни в същото време; движението на едри фигури в полумрака, откъслечните разговори и разгръщането на цялата полицейска технология пред любопитните погледи на събудените съседи. Всъщност няма абсолютно нищо за гледане, но хората са готови да зяпат с часове.

Съвсем друго е девет сутринта в делничен ден. След повикването на Ортега пристигнаха две патрулни коли, но лампите и сирените им почти не се забелязваха сред градския хаос. Униформените полицаи сложиха силови прегради в двата края на улицата и пропъдиха клиентите от околните заведения, докато Ортега убеждаваше охраната на банката да не ме арестува като евентуален съучастник в бомбен атентат. Доколкото разбрах, на Земята имаше доста терористи. Пред почти невидимото трептене на силовите прегради се струпа тълпа, но тя се състоеше предимно от раздразнени пешеходци, опитващи да преминат.

През цялото време аз седях на отсрещния бордюр и проверявах повърхностните рани, получени при краткия полет от мостчето до улицата. Нямаше нищо сериозно, само синини и драскотини. Формата на приемната бе насочила ударната вълна нагоре заедно с повечето изхвърлени отломки. Голям късмет имахме.

Ортега напусна групата униформени полицаи пред банката и се отправи към мен. Беше свалила якето и върху раната на рамото й имаше дълга бяла превръзка. Държеше кобура си в една ръка, а гърдите й се люшкаха под тънката бяла памучна тениска с надпис: „Имаш правото да мълчиш — защо не опиташ за малко?“. Тя седна до мен на бордюра и подхвърли разсеяно:

— Съдебният лекар пристига. Смяташ ли, че можем да измъкнем нещо полезно от тая каша?

Погледнах димящите руини на купола и поклатих глава.

— Ще има трупове, може би дори оцелели приставки, но тия там бяха просто евтини местни наемници. Няма какво да ни кажат, освен че синтът ги е наел, вероятно срещу пет-шест ампули тетрамет на човек.

— Да, калпава работа свършиха, нали?

Усетих как устните ми се разтеглят в подобие на усмивка.

— В известен смисъл. Но и не вярвам, че някой е очаквал да ни убият.

— Само е трябвало да ни задържат, докато онзи приятел избухне, а?

— Нещо такова.

— Според мен детонаторът е бил свързан с жизнените му функции, права ли съм? Гръмваш го и бам — той те повлича в гроба. Заедно с мен. И евтините наемници.

— Плюс собствения му носител и приставката — кимнах аз. — Чиста работа.

— В такъв случай какво се обърка?

Аз почесах разсеяно белега под окото си.

— Той ме надцени. Аз трябваше да го убия на място, но не улучих. Вероятно щях да му видя сметката, но стрелях в ръката заради картечния пистолет. — Пред мисления ми поглед оръжието пада от вкочанените пръсти и се плъзва по пода. — После стрелях още веднъж да отпратя пистолета настрани. Той вероятно е лежал проснат и се е мъчел да умре по-скоро, когато понечихме да си тръгнем. Чудя се какъв ли модел синт е използвал.

— Който и да е бил, готова съм да му направя реклама по мрежата — заяви бодро Ортега. — Може пък и да е останало нещичко за съдебния лекар.

— Знаеш кой беше, нали?

— Той те нарече Ко…

— Беше Кадмин.

Кратко мълчание. Гледах как над разрушения купол се вие дим. Ортега си пое дъх. Издиша.

— Кадмин е на съхранение.

— Вече не. — Завъртях очи към нея. — Имаш ли цигари?

Тя мълчаливо ми подаде пакета. Изтръсках цигара, пъхнах я в ъгълчето на устните си, докоснах върха със запалителната ивица и засмуках дълбоко. Движенията бяха автоматични — рефлекс, изработван с години и постепенно превърнат в потребност. Съзнанието не участваше в него. Струйките дим в дробовете ми бяха като спомен за парфюма на стара любов.

— Той ме познаваше. — Аз издишах дима. — Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?