Суперкомандос - Страница 95

— Треп каза, че някога е принадлежало на католиците.

Кавахара сви рамене.

— Дребен тиранин с религиозна мания. Католиците добре се погаждат с тиранията. Такава им е културата.

Подчертано небрежно се огледах наоколо, търсейки автоматични охранителни системи.

— Да, така изглежда. Дай да изясним всичко докрай. Искаш да надрънкам на Банкрофт куп лъжи, а в замяна обещаваш да ме отървеш от Кадмин, когото точно ти насъска срещу мен. Това ли е предложението?

— Да, както казваш, това е предложението.

Смукнах цигарата за последен път, насладих се на дима и го издишах.

— Върви на майната си, Кавахара. — Пуснах цигарата върху каменния под и я смачках с пета. — Ще си поема риска с Кадмин, а на Банкрофт ще кажа, че вероятно ти си го убила. Е, още ли не смяташ да ме убиеш?

Ръцете ми висяха край тялото и разперените длани тръпнеха от желание да стиснат грубите дръжки на пистолетите. Щях да забия три куршума от немекса в гърлото на Кавахара, точно на височината на приставката, а после да лапна цевта и да пръсна собствената си приставка. Тя сигурно имаше дистанционно съхранение, но какво да се прави, човек все някъде трябва да тегли чертата. А страхът от смъртта действа само до определен момент.

Имаше и по-лоши неща. Например Иненин.

Кавахара съчувствено поклати глава. Усмихваше се.

— Все си оставаш същият, Ковач. Пълен с безсмислена ярост и шумотевица. Романтичен нихилизъм. Съвсем нищо ли не си научил от Нови Пекин?

— Някои арени са толкова покварени, че нихилизмът е единственият възможен акт на чистота.

— О, това беше цитат от Квел, нали? Моят пък е от Шекспир, но колониалната култура едва ли стига до него, нали? — Тя продължаваше да се усмихва, застанала като гимнастичка от тотален телесен театър, готова да запее коронната си ария. За момент ме обзе като халюцинация твърдото убеждение, че ще подхване танц, под ритъма на музика от високоговорители, вградени в купола над нас. — Такеши, откъде взе тая вяра, че всичко може да се реши толкова грубо и просто? Едва ли от Емисарския корпус. Може би от уличните банди в Нова Пеща? Или от пердаха, който си ял като дете от баща си? Наистина ли вярваше, че ще те оставя да ми извиваш ръцете? Наистина ли вярваше, че ще седна на масата с празни ръце? Размисли малко. Познаваш ме. Наистина ли вярваше, че ще е толкова лесно?

Неврохимията кипеше в тялото ми. Прехапах устни и застинах за миг като парашутист пред скок.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Хайде, впечатли ме.

— С удоволствие. — Кавахара бръкна в джобчето на черната копринена блуза. Извади миниатюрен холографски файл и го задейства с палец. Когато във въздуха отгоре почнаха да се оформят изображения, тя ми го подаде. — Пълно е с юридически подробности, но не се съмнявам, че ще схванеш основното.

Поех малката светеща сфера като отровно цвете. Зърнах името от пръв поглед…

„… Сара Сахиловска…“

… и после цялата терминология на договора като сграда, която бавно се срутваше върху мен.

„… освободена и прехвърлена в частно хранилище…“

„… условия за виртуално задържане…“

„… неограничен период…“

„… промяна на условията по решение на ООН…“

„… под пряк надзор на хранилището в Бей Сити…“

Болезненото осъзнаване бавно плъзна из мен. Защо не убих Съливан, докато имах тази възможност?

— Десет дни. — Кавахара внимателно следеше реакциите ми. — С толкова време разполагаш, за да убедиш Банкрофт, че разследването е приключено, и да си тръгнеш. След това Сахиловска отива на виртуално забавление в някоя от моите клиники. Вече има съвсем ново поколение програми за виртуален разпит и аз лично ще се погрижа тя първа да ги изпробва.

Холографският файл падна на пода с тих пукот. Аз се хвърлих озъбен към Кавахара. От гърлото ми излиташе глухо ръмжене, нямащо нищо общо с която и да било школа за бойни изкуства. Пръстите ми се разпериха като нокти на хищна птица. Знаех какъв ще бъде вкусът на кръвта й.

Преди да измина половината път, студената цев на пистолет докосна тила ми.

— Не те съветвам — изрече в ухото ми Треп.

Кавахара пристъпи към мен.

— Не само Банкрофт може да откупва опасни престъпници от колониални хранилища. В Канагава бяха щастливи, когато два дни по-късно отидох при тях с искане за Сахиловска. Те съвсем основателно смятат, че ако те пратят на друга планета, едва ли някога ще събереш пари за обратно прехвърляне. И, разбира се, беше им платено, за да се сбогуват с теб. Направо невероятен късмет. Сигурно се надяват и в бъдеще да продължи все така. — Тя замислено опипа ревера на якето ми. — Между нас казано, при сегашното състояние на виртуалния пазар може и да си струва.

Мускулчето под окото ми трептеше до скъсване.

— Ще те убия — прошепнах аз. — Ще ти изтръгна скапаното сърце и ще го изям. Ще срутя цялата тази сграда около теб.

Кавахара се приведе напред и почти опря лице в моето. Дъхът й леко ухаеше на мента и риган.

— Не, няма — каза тя. — Ще сториш точно каквото ти наредих, и то в десетдневен срок. Защото, ако не го направиш, твоята приятелка Сахиловска тръгва на лична обиколка из ада без надежда за избавление. — Тя отстъпи назад и вдигна ръце. — Ковач, не знам какви божества имате на Харлановия свят, но трябва да им благодариш, че не съм някаква садистка. Предложих ти избор: или — или. А можехме да обсъждаме колко страдания съм причинила на Сахиловска. Нали разбираш, можеше вече да съм започнала. Това би ти дало стимул да приключиш по-бързо, нали? Обикновено десет дни във виртуална среда се равняват на три-четири години. Ти беше в клиниката „Вей“; смяташ ли, че тя би издържала три години такива мъчения? Лично аз мисля, че просто би полудяла. А ти?