Суперкомандос - Страница 99

К оглавлению

99

— Мутант — подхвърли небрежно Треп.

— Ти си мутантка.

Откъслечните ни думи се носеха над водата.

— Ще ти трябва ли нещо против главоболие?

— Сигурно. — Мислено опипах главата си отвътре. — Да.

Тя без коментар ми подаде блистер хапчета с впечатляващи цветове.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Трябва да се връщам. Да свърша каквото ми наредиха.

Част четвърта
Убеждаване
(Вирусна зараза)

27.

На връщане от аерогарата смених три таксита, като всеки път плащах в брой, после се настаних в един евтин хотел в Окланд. Ако някой ме издирваше по електронен път, щеше да загуби известно време, а бях почти сигурен, че не са ме следили. Изглеждаше малко параноично — в края на краищата вече работех за лошите, тъй че нямаше защо да ме следят. Но не ми хареса ироничното подмятане на Треп „обаждай се“, докато ме изпращаше към полета за Бей Сити. Освен това все още не бях сигурен какво точно ще правя, а щом аз не знаех, определено не исках някой друг да разбере преди мен.

В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.

На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.

„Стани първобитен.“ Е, няма по-първобитно от това да скачаш посред нощ през хотелски прозорци.

С надеждата, че покривът наистина е толкова солиден, колкото изглежда, аз разтворих пръсти.

Блъснах се в наклонената повърхност точно както трябва, търкулнах се на една страна и изведнъж открих, че краката ми отново висят в пустотата. Покривът беше солиден, но хлъзгав като пресен белотрев и аз бързо се носех към ръба. Забих лакти надолу, не намерих опора и едва успях да се хвана с една ръка за острия ръб, преди да прелетя през него.

Десет метра до улицата. Ръбът се впиваше в дланта ми, а аз висях и се мъчех да открия евентуални препятствия от рода на паркирани коли или кофи за боклук. Накрая зарязах усилията и се пуснах. Улицата връхлетя и ме блъсна тежко отдолу, но не срещнах нищо остро, а когато се преметнах, наоколо нямаше кофи за боклук, както се бях опасявал. Станах и изтичах към най-близките сенки.

Десет минути по-късно, след като бях пробягал напосоки по цял лабиринт от улици, аз се натъкнах на колона свободни автотаксита. Рязко изскочих от сянката и се качих в петото. Докато излитахме, продиктувах кода на Ортега.

— Кодът приет. Очаквано време на пристигане — след около трийсет и пет минути.

Насочихме се към залива и полетяхме над морето.



Твърде много ръбове.

Откъслеци от предната нощ кипяха из главата ми като зле сготвена рибена яхния. Неапетитни парченца изникваха на повърхността, подскачаха из потоците на паметта и отново потъваха. Треп, включена с джака към бара; Джими де Сото плакне калните си ръце; лицето на Райкър ме гледа иззад звездовидните пукнатини на огледалото. Кавахара също бе някъде там и твърдеше, че смъртта на Банкрофт е самоубийство, но искаше да сложи край на разследването също като Ортега и полицията на Бей Сити. Кавахара знаеше за моята връзка с Мириам Банкрофт, знаеше разни неща за Лорънс Банкрофт и Кадмин.

Махмурлукът въртеше опашка като скорпион, опитвайки да отблъсне бавно прииждащата тежест на хапчетата, които ми даде Треп. Треп, кротката почитателка на дзен-будизма, която бях убил и която очевидно не ми се сърдеше за станалото, защото не го помнеше; защото по нейна представа то не се бе случило с нея.

„Ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти.“

Треп, включена към бара.

„Вирусен удар. Помниш онази чудесия, нали?“

Банкрофт впива очи в мен на балкона в Слънчевия дом. „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен.“

И изведнъж разбрах с ослепителна яснота какво ще направя.

Таксито започна да слиза надолу.



— Площадката е нестабилна — предупреди ме педантично машината, докато кацахме на люлеещата се палуба. — Моля, внимавайте.

Пуснах пари в процепа и люкът се отвори към убежището на Ортега. Неголяма стоманена площадка за кацане, оградена с парапет от стоманени въжета, а отвъд парапета — мрачно бурно море под нощно небе, изпълнено с облаци и студен пороен дъжд. Предпазливо изскочих навън и побързах да се хвана за парапета. Таксито излетя и бързо изчезна в дъждовната завеса. Когато престанах да виждам светлините му, аз насочих вниманието си към кораба, върху който стоях.

Площадката се намираше на кърмата и от нея виждах целия кораб. Изглеждаше дълъг около двайсет метра, приблизително две трети от дължината на рибарски траулер в Милспорт, но доста по-тесен. Модулите по палубата имаха гладката, херметична конфигурация на системи за аварийно спасение, но въпреки деловия общ вид никой не би сметнал този плавателен съд за рибарски кораб. На две места над палубата се издигаха неразгънати докрай изящни телескопични мачти, а пред извития нос стърчеше остър бушприт. Това бе яхта. Плаващ дом на богаташ.

99