Суперкомандос - Страница 102

102

Усетих как я разтърсва първият спазъм, но не това, а гледката как тя се обръща с разтворени устни да ме види през разсипаните си коси — именно тази гледка разкъса последните вериги на самоконтрола и ме прилепи към очертанията на гърба и дупето й, докато сетната тръпка отмина и двамата рухнахме на леглото. Усетих как се изплъзвам от нея с чувството, че се раждам отново. Мисля, че тя все още свършваше.

Дълго не си казахме нито дума. Корабът пореше океана на автопилот, а около нас опасният хлад на огледалата плискаше навътре като леден прилив, заплашващ да вцепени и удави близостта ни. След малко щяхме старателно да насочим погледи към своите отражения, вместо един към друг.

Плъзнах ръка около кръста на Ортега, извъртях я на една страна и се притиснах отзад към нея. Открих очите й в огледалото.

— Къде отиваме? — тихо попитах аз.

Тя сви рамене, но използва движението, за да се сгуши по-плътно до мен.

— Програмирана обиколка по крайбрежието, после до Хаваи и обратно.

— И никой не знае, че сме тук?

— Освен сателитите.

— Приятна мисъл. Чие е всичко това?

Тя се завъртя и ме погледна през рамо.

— На Райкър.

— Ха така! — Аз се загледах настрани. — Хубав килим.

Странно, но тя се разсмя. После се извъртя към мен. Ръцете й докоснаха лицето ми съвсем леко, сякаш се боеше да не го нарани.

— Казвах си, че съм луда — прошепна тя. — Нали разбираш, това е само тяло.

— Обикновено всичко стига дотам. Съзнателната мисъл рядко има място в леглото. А и не е много свързана с начина, по който живеем живота си, ако вярваме на психолозите. Понякога разсъждаваме, най-често със задна дата. Останалото може да се припише на хормоните, генетичните инстинкти и за по-фина настройка — на феромоните. Печално, но истина.

Пръстът й плъзна по бузата ми.

— Не смятам, че е печално. Печалното е каквото сторихме с остатъка от себе си.

— Кристин Ортега. — Хванах пръста й и го стиснах лекичко. — Дявол да те вземе, ти си като онези древни фанатици, дето се борили против машините. Как, за бога, успя да попаднеш в полицията?

Тя пак сви рамене.

— Семейство ченгета. Баща ми беше ченге. Баба ми също. Знаеш как става.

— Не от личен опит.

Тя лениво протегна дългия си крак към огледалния таван.

— Да, няма как да го знаеш.

Посегнах над гладкия й корем и плъзнах ръка по бедрото чак до коляното, после я завъртях лекичко и протегнах устни да целуна мястото, където тъмните косъмчета слизаха между краката. Тя опита да ме отблъсне, може би защото си спомняше екрана в другата стая, или просто се смущаваше от смесените ни сокове, които изтичаха от нея, но след това се смири и разтвори крака под мен. Преметнах другото й бедро върху рамото си и наведох лице към нея.

Този път тя свърши с поредица все по-силни викове, които засядаха в гърлото й при всяко мощно свиване на мускулите в основата на корема, докато цялото тяло се люшкаше напред-назад по леглото и бедрата й се стремяха нагоре, притискайки меката плът към устата ми. По някое време тя заговори задавено на испански, чийто акцент разпали собствената ми възбуда и когато най-сетне се отпуснахме, аз успях да пропълзя и да проникна право в нея, стиснах я здраво в прегръдките си и преплетох език с нейния в първата целувка, която споделяхме, откакто бяхме стигнали до леглото.

Движехме се бавно, търсейки ритъма на морето отвън и смеха на първата ни прегръдка. Това сякаш трая много дълго, имахме време да си говорим, да преминем от ленив шепот към страстни подканвания, да сменяме позите, да се хапем, да преплитаме ръце, и през цялото време усещах, че ще се пръсна от изблик на чувства. Тъкмо от този непоносим напор накрая не издържах и свърших в нея, усещайки как тя преследва чезнещата ми твърдина към своя собствен тръпнещ финал.

„В Емисарския корпус взимаш каквото ти се предлага“, изрече Вирджиния Видаура нейде в коридорите на паметта ми. „И понякога това стига.“

Когато се разделихме за втори път, тежестта на последните двайсет и четири часа ме затисна като един от дебелите килими в съседната стая и съзнанието ми постепенно се унесе в прииждащата топлина. Последните ми ясни усещания бяха как дългото тяло до мен се намества, притиска гърди към гърба ми, премята ръка през гърдите ми и двамата преплитаме крака. Мисловните ми процеси течаха лениво.

Каквото ти се предлага. Понякога. Стига.

28.

Когато се събудих, тя бе изчезнала.

Капаците бяха вдигнати и в каютата нахлуваше слънчева светлина. Корабът почти не се люлееше, но и лекото движение стигаше, за да ми разкрие ту късче синьо небе с дълги хоризонтални облаци, ту спокойното море под него. Някъде някой вареше кафе и пържеше сланина. Полежах още малко, събирайки разпръснатите си спомени и опитвайки да сглобя от тях нещо разумно. Какво да кажа на Ортега? Колко да разкрия и в каква форма? Емисарското обучение изпълзя лениво като блатно чудовище. Оставих го да потъне отново и се загледах в слънчевите зайчета по чаршафа.

Звън на чаши откъм вратата ме накара да се опомня. Ортега стоеше на прага по тениска с надпис „Не на резолюция 653“, в който думата „не“ бе задраскана с дебела червена черта и заменена с категорично „да“. Колоните на голите й крака изчезваха под тениската, сякаш нямаха намерение да се показват отново. Върху подноса в ръцете й имаше закуска за цял ескадрон. Като видя, че съм буден, тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна лукаво.

Разказах й всичко.

— И какво ще правиш сега?

102