Суперкомандос - Страница 103

103

Свих рамене, заслоних очите си с длан и се загледах към хоризонта. Океанът изглеждаше по-плосък и по-ленив, отколкото на Харлановия свят. От палубата човешкият поглед го възприемаше в цялата му необятност и яхтата изведнъж се превръщаше в детска играчка.

— Каквото иска Кавахара. Каквото иска Мириам Банкрофт. Каквото искаш ти. Каквото явно искат всички, дявол да го вземе. Ще проваля следствието.

— Мислиш ли, че Кавахара е очистила Банкрофт?

— Вероятно. Или прикрива онзи, който го е направил. Вече няма значение. Тя държи Сара и нищо друго не ме интересува.

— Можем да я обвиним в отвличане. За нелегално задържане на дигитална личност се полагат…

— Да, от петдесет до сто години. — Аз се усмихнах леко. — Чух те снощи. Но тя няма да я държи лично, сигурно има някакъв посредник.

— Можем да получим съдебна заповед за…

— Тя е от скапаните Матове, Кристин. Ще се справи, без да й мигне окото. Така или иначе, не е там работата. Щом се обърна срещу нея, тя ще вкара Сара във виртуална среда. Колко време ти трябва, за да издействаш заповед?

— Два дни, ако действаме по каналите на ООН.

Още преди да довърши, по лицето й плъзна сянка. Тя се облегна на парапета и сведе поглед надолу.

— Точно така. Това е почти цяла година във виртуална среда. Сара не е емисар, тя няма никакво обучение. Онова, което може да й стори Кавахара за осем или девет виртуални месеца, би превърнало в пихтия всеки нормален мозък. Когато я измъкнем, тя ще е луда за връзване. Ако я измъкнем. Мамка му, не си и помислям да я подложа дори на секунда от…

— Добре. — Ортега сложи ръка върху рамото ми. — Добре. Извинявай.

Леко потръпнах, може би от морския вятър, или от мисълта за виртуалните инквизиции на Кавахара.

— Няма нищо.

— Аз съм ченге. Просто не ми е в характера да търся начини как да измъкна лошите от калта. Това е.

Вдигнах глава и се усмихнах мрачно.

— Аз съм емисар. В характера ми е да търся начини как да изтръгна гръкляна на Кавахара. Дълго ги търсих. Няма начин.

Нейната усмивка бе тревожна, изпълнена с двусмислени чувства, които рано или късно щяха да ни разделят.

— Слушай, Кристин. Измислих как да го направя. Да излъжа убедително Банкрофт и да приключа случая. Незаконно е, много незаконно, но никой няма да пострада сериозно. Няма да ти описвам как ще стане. Не ти трябва да знаеш.

Тя се замисли, продължавайки да гледа водата край яхтата, сякаш отговорът плаваше нейде наблизо. Аз се отдалечих настрани, за да й дам време. Отметнах глава, огледах синия небесен купол над нас и се замислих за орбиталните наблюдателни системи. Насред привидно безкрайния океан, в модерната и безопасна яхта лесно бих могъл да повярвам, че има начин да се укрия от Кавахара, Банкрофт и другите като тях на този свят, но подобно спасение бе станало невъзможно още преди векове.

„Ако те решат, бе писала някога младата Квел до управляващия елит на Харлановия свят, рано или късно ще ви изтрият от планетата като прашинки от марсианска реликва. Прескочете бездната между звездите и те ще дойдат след вас. Идете на многовековно съхранение, те ще ви чакат в нови клонинги, когато се появите. Те са онова, което някога си представяхме като богове, митични пратеници на съдбата, тъй неизбежни, както вече не е дори Смъртта, тая стара селска труженичка, прегърбена над косата си. Горката Смърт, няма как да се мери с технологиите за складиране на данни в изменен въглерод. Някога живеехме в ужас пред нейното идване. Днес нахално флиртуваме с нейното мрачно достойнство и същества като тези не я допускат дори на входа за прислугата.“

Намръщих се. В сравнение с Кавахара Смъртта беше като наивно селянче.

Спрях на носа и се загледах в хоризонта, докато чаках Ортега да вземе решение.

Да речем, че познавате някого. Споделяте, черпите много неща един от друг. После се разделяте, животът ви отнася в различни посоки, връзките не са достатъчно здрави. Или може би просто обстоятелствата ви откъсват един от друг. Години по-късно срещате същата личност в същия носител и всичко започва отново. Къде е привличането? Дали това наистина е същата личност? Да, несъмнено носи същото име, изглежда приблизително по същия начин, но означава ли това, че е същата? И ако не, дали промените са косвени и незначителни? Хората се променят, но доколко? Като дете вярвах, че има една основна личност, нещо като ядро, около което външните фактори могат да се променят и развиват, без да засягат целостта на човешката същност. По-късно почнах да осъзнавам, че това е измама на възприятията, предизвикана от метафорите, чрез които се самоопределяме. Онова, което смятахме за личност, всъщност не бе нищо повече от мимолетната форма на вълните пред мен. Или, за да пригодим скоростта към по-нормалните човешки представи, нека го сравним с формата на пясъчна дюна. Формата зависи от въздействията. Вятър, гравитация, възпитание. Генетично инженерство. Всичко това е подложено на ерозия и промяна. Единственият начин да го преодолееш е да отидеш завинаги на съхранение.

„Също както функцията на примитивния секстант се основава върху илюзията, че Слънцето и звездите обикалят около планетата, на която стоим, така и нашите сетива ни създават илюзия за стабилност във Вселената и ние я приемаме, защото без това приемане нищо не може да се постигне.“

Вирджиния Видаура крачи напред-назад из аудиторията, увлечена в собствената си лекция.

„Но фактът, че секстантът ви позволява да плавате безпогрешно през океана, не означава, че Слънцето и звездите обикалят около нас. Колкото и да сме постигнали като цивилизация, като личности, Вселената не е стабилна, както не е стабилно каквото и да било в нея. Звездите изгарят, самата Вселена се разбягва във всички посоки, а ние самите сме съставени от материя в непрестанно движение. Колонии от клетки, сключили временен съюз, се размножават и загиват, а вътре в тях се крие пламтящ облак от електрически импулси и крехка памет, закодирана във въглерода. Това е реалността, това е самопознанието и вие несъмнено ще се почувствате замаяни, когато го разберете. Някои от вас са служили във Вакуумните екипи и сигурно си мислят, че вече са се сблъскали с шемета на битието.“

103