Суперкомандос - Страница 114

114

Чух я как се бори да удържи сълзите. Изчаках търпеливо.

— Много се гордееш със себе си, нали? — каза накрая тя. — Мислиш, че ми правиш огромна услуга, но не си самарянин, мътните да те вземат. Вярно, измъкна ме от склада, но всичко е въпрос на цена, права ли съм?

— Разбира се — тихо отвърнах аз.

— Трябва да извърша каквото искаш, да пусна вируса. Да наруша закона заради теб, иначе пак се връщам на склад. И ако се издъня или не си държа езика зад зъбите, имам повече за губене, отколкото ти. Такава е сделката, нали? Няма нищо безплатно.

Гледах вълните.

— Такава е сделката — съгласих се аз.

Ново мълчание. С периферното зрение я видях да оглежда тялото си, сякаш се бе заляла с нещо.

— Знаеш ли как се чувствам? — попита тя.

— Не.

— Спах със съпруга си и имам чувството, че той ми изневеряваше. — Задавен смях. Тя гневно разтърка очи. — Имам чувството, че и аз изневерих. На нещо. Когато си тръгнах, оставих семейство и тяло. Сега нямам нито едното, нито другото. — Тя отново сведе очи. Вдигна към мен ръце с разперени пръсти. — Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.

Много неща можех да кажа. Много неща бяха казани, писани, изследвани и обсъждани по въпроса. Банални журналистически статийки за проблемите на презареждането — „Как да накарате любимия да ви обикне пак, независимо от тялото“ — банални и безконечно дълги психологически трактати — „Някои наблюдения на вторичната травма при гражданското презареждане“ — та дори и трижди осветените наръчници на скапания Емисарски корпус имаха да кажат нещо банално по темата. Цитати, научни мнения, брътвежи на религиозни водачи и смахнати типове. Можех да я засипя с всичко това. Можех да й кажа, че онова, което преживява, е съвсем нормално за неподготвен човек. Че ще отмине с времето. Че има психодинамични методи за преодоляването му. Че милиони други са го преживели успешно. Можех дори да й кажа, че онзи Бог, комуто дължи преклонение, бди над нея. Можех да лъжа или да я убеждавам. И смисълът би бил горе-долу един и същ, защото реалността беше болка и в момента никой с нищо не можеше да я облекчи.

Не казах нищо.

Зората идваше, лъчите й се разгаряха по фасадите на затворените магазини зад нас. Озърнах се към прозорците на Елиът.

— Виктор? — попитах аз.

— Спи. — Тя избърса лицето си и подсмръкна в опит да овладее сълзите. — Значи казваш, че това ще е удар по Банкрофт?

— Да. Изтънчен, но ще боли, уверявам те.

— Удар с незаконно инсталиране на програма в изкуствен интелект — каза Айрин Елиът. — Прилагане на вирус, за който се полага изтриване. Прецакване на високопоставен Мат. Знаеш ли какви са рисковете? Знаеш ли какво искаш от мен?

Обърнах се да я погледна в очите.

— Да. Знам.

Тя прехапа устни, за да не им позволи да треперят.

— Добре. Да го направим тогава.

31.

Подготовката на удара отне по-малко от три дни. Айрин Елиът се превърна в хладнокръвна професионалистка и го извърши по следния начин.

В лимузината на връщане към Бей Сити аз й изложих плана. Отначало тя все още плачеше тихичко, но с натрупването на подробности почна да се разпалва. Кимаше, сумтеше, прекъсваше ме и искаше да се върна на дребни подробности, които не бях изяснил докрай. Показах й предложения от Кавахара списък и тя одобри две трети от оборудването. За останалото заяви, че са корпоративни измишльотини, и че съветниците на Кавахара са пълни дилетанти.

Към края на деня тя беше във форма. Виждах как ударът вече се оформя пред очите й. Сълзите бяха изсъхнали, забравени, а лицето й изразяваше само целенасоченост, затаена омраза към човека, който бе използвал нейната дъщеря, и жестока жажда за отмъщение.

Айрин Елиът беше изцяло моя.

Със сметката на „Джаксол“ наех апартамент в Окланд. Елиът се премести там и аз я оставих да си отспи. Аз също опитах да поспя в „Хендрикс“, но без особен успех и шест часа по-късно отидох да потърся Елиът, която вече крачеше нетърпеливо из апартамента.

Свързах се с номерата, които ми бе дала Кавахара, и поръчах одобреното от Елиът оборудване. Сандъците пристигнаха след няколко часа. Елиът ги отвори и подреди техниката по пода на апартамента.

Заедно прегледахме дадения от Ортега списък на виртуални форуми и ги съкратихме до седем.

(От Ортега все още нямаше никаква вест.)

Следобед на втория ден Елиът приключи с първичните модули и обмисли възможните варианти. Списъкът бе съкратен до три бройки и тя ми поръча да купя още някои неща. Най-фино програмно оборудване за големия удар.

Привечер списъкът се съкрати до два обекта и Елиът вече пишеше предварителни процедури за проникване и в двата. Закъсаше ли някъде, връщахме се назад и почвахме да обсъждаме достойнствата на различните варианти.

Към полунощ обектът бе набелязан. Елиът си легна и спа непробудно осем часа. Аз се върнах в „Хендрикс“ и прекарах нощта в мрачни размисли.

Сутринта купих закуска от улицата и я отнесох в апартамента. И двамата нямахме апетит.

Десет и петнайсет местно време. Айрин Елиът калиброва апаратурата за последно.

Направихме го.

Двайсет и седем минути и половина. Фасулска работа, заяви Елиът.

Следобед я оставих да троши апаратурата и отлетях да се срещна с Банкрофт.

32.

— Крайно трудно ми е да го повярвам — рязко отсече Банкрофт. — Сигурен ли сте, че съм посетил това заведение?

На ливадата под балкона на Слънчевия дом Мириам Банкрофт изработваше нещо като грамаден хартиен планер, следвайки инструкциите на подвижна холографска проекция. Белотата на крилете бе толкова ярка, че болезнено режеше погледа. Когато се облегнах на парапета, тя заслони очите си с длан и ме погледна.

114