Суперкомандос - Страница 115

115

— Търговската зона има охранителни монитори — казах аз с добре изиграно безразличие. — Много стара автоматизирана система, но все още действа. Разполагат със запис, на който отивате право към вратата. Името ви е познато, нали?

— „Вдигни го“? Разбира се, чувал съм името, но никога не съм ползвал заведението.

Хвърлих поглед през рамо, без да се отделям от парапета.

— Наистина ли? Значи имате нещо против виртуалния секс? Може би сте страстен поклонник на реалността?

— Не. — Усетих усмивката по гласа му. — Нямам нищо против виртуалните форми и ако не греша, вече ви казах, че понякога ги използвам. Но онова заведение, „Вдигни го“… как да ви кажа… не е най-елегантното на пазара.

— Не е — съгласих се аз. — А как ще определите „Скришното място на Джери“? Като елегантен бардак?

— Едва ли.

— Но това не ви е попречило да ходите там и да въртите кабинни игрички с Елизабет Елиът, нали? Или просто напоследък мястото е западнало, защото…

— Добре. — Усмивката в гласа се превърна в гримаса. — Доказахте каквото искахте. Стига толкова.

Престанах да гледам Мириам Банкрофт и се върнах към стола. Чашата ми с коктейл все още стоеше на масичката между нас. Взех я и разклатих леда.

— Радвам се, че приемате доводите. Защото ми трябваха доста усилия, за да разчистя тази каша. Между другото бях отвлечен, инквизиран и едва се спасих от смърт. Една жена на име Луиз, почти връстница на вашата безценна дъщеря Наоми, бе убита наистина, защото случайно попадна около мен. Тъй че ако не харесвате моите изводи, вървете на майната си.

Вдигнах чашата към него.

— Спестете ми мелодрамите, Ковач, и седнете, за бога. Не отхвърлям твърденията ви, само се съмнявам.

Седнах и насочих пръст срещу него.

— Не. Гърчите се. Станалото изтъква една част от характера ви, която презирате заради нейните склонности. Предпочитате да не знаете точно какви програми сте използвали онази нощ във „Вдигни го“, защото може да се окажат по-гадни, отколкото предполагате. Принуден сте да застанете срещу онази част от своята личност, която иска да се изпразни върху лицето на жена ви. И това никак не ви харесва.

— Излишно е да преповтаряме въпросния разговор — каза Банкрофт с безизразен глас. Той събра пръсти. — Предполагам знаете, че записите от охранителната камера, върху които градите догадките си, могат лесно да се фалшифицират от всекиго, стига да има достъп до журналистически материали с моя образ.

— Да, знам. — Само преди четирийсет и осем часа бях видял Айрин Елиът да прави точно това. „Лесно“ бе меко казано. След работата по вируса номерът с видеозаписите беше като да помолиш някоя тотална телесна танцьорка след концерт да изпълни на бис леки упражнения за загряване. Едва успях да изпуша една цигара и работата приключи. — Но кой би си направил труда? Разбира се, противник, който иска да ме прати по грешна следа и се надява, че някаква нелепа случайност ще ме прати да се ровя из руините на една допотопна търговска зона в Ричмънд. Я стига, Банкрофт, слезте на земята. Самият факт, че бях там, доказва автентичността на записите. И във всеки случай моите изводи не се основават на тях. Те само потвърждават онова, което вече бях разкрил — че сте се самоубили, за да избегнете вирусно заразяване на дистанционното съхранение.

— Удивително постижение на интуицията само след шест дни разследване.

— Вината е на Ортега — казах безгрижно аз, макар че упоритата подозрителност на Банкрофт пред неприятните факти почваше да ме тревожи. Не бях очаквал, че ще издържи толкова дълго на натиска. — Тя ме насочи по вярната следа. От самото начало не приемаше теорията за убийство. Все ми повтаряше, че сте прекалено хитър и гаден Мат, за да оставите някого да ви убие. Край на цитата. И това ме върна към разговора ни тук преди седмица. Вие ми казахте: „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен“. Това бяха точните ви думи, емисарите имат безпогрешна памет. — Помълчах и оставих чашата, търсейки най-фината измама, която винаги се спотайва плътно до истината. — През цялото това време изхождах от работната хипотеза, че не сте дръпнали спусъка, защото не е във ваш стил да извършите самоубийство. Заради това простичко предположение отхвърлях всички доказателства за противното. Електронната ви охрана, липсата на следи от чуждо нахлуване, специалният сейф.

— И Кадмин. И Ортега.

— Да, това също обърка нещата. Но с Ортега вече всичко е ясно, а Кадмин… е, за Кадмин ще спомена след малко. Важното е, че докато смятах дръпването на спусъка за равносилно на самоубийство, не можех да мръдна от мъртвата точка. Ами ако двете действия не бяха едно и също? Ами ако си бяхте пръснал приставката не от желание да умрете, а по съвсем друга причина? След като се замислих за това, нататък бе лесно. Какви бяха възможните причини за подобна постъпка? Не е лесно да вдигнеш пистолет към главата си, дори ако искаш да умреш. А за да го сториш, когато искаш да живееш, трябва да имаш желязна воля. Колкото и ясно да осъзнаваш, че ще бъдеш презареден с напълно съхранено съзнание, все пак личността, която си в този момент, ще умре. Трябвало е да сте в отчаяно положение, за да дръпнете спусъка. Трябвало е нещо — аз се усмихнах леко — да застрашава живота ви. При това предположение не бе трудно скоро да стигна до вирусния вариант. После оставаше само да изясня как и къде е станало заразяването.

При тази дума Банкрофт се размърда смутено и аз усетих дълбоко в себе си възторжена тръпка. Вирус! Дори Матовете се бояха от невидимия разрушител, защото дори и те, с техните системи за дистанционно съхранение и замразени клонинги не бяха защитени. Вирусен удар! Презапис! Банкрофт бе изкаран от равновесие.

115