Суперкомандос - Страница 117

117

Дирижабълът висеше като огромен тумбест кит. Трябва да беше неколкостотин метра дълъг, с разширения в долната част и стърчащи издатини, които приличаха на площадки за кацане. Разбрах какво гледам още преди неврохимията на Райкър да засили увеличението още малко, за да разчета избелелия надпис върху корпуса: „Глава в облаците“.

Дишайки тежко, аз се отдръпнах от телескопа и когато очите ми си възвърнаха нормалния фокус, отново видях Мириам Банкрофт. Стоеше до частите на планера и ме гледаше отдолу нагоре. Едва не трепнах, когато погледите ни се срещнаха. Отпуснах ръка към клавиатурата и сторих онова, което би трябвало да стори Банкрофт, преди да си пръсне главата. Натиснах бутона за изтриване на паметта и цифрите, които бяха държали дирижабъла под наблюдение през последните няколко седмици, бавно изчезнаха.

В своя живот неведнъж се бях чувствал пълен глупак, но никога до такава степен, както в момента. Първокласна улика бе чакала там, в обектива, някой да дойде и да я открие. Пропусната от полицаите заради тяхното бързане, липса на интерес и непознаване на ситуацията. Пропусната от Банкрофт — телескопът бе станал до такава степен част от неговото обкръжение, че не можеше да привлече вниманието му. Аз обаче нямах подобни оправдания. Само преди седмица стоях тук и видях как зле сглобените късчета от реалността се сблъскват едно с друго. Банкрофт твърдеше, че не е ползвал телескопа от векове, а в същото време следите върху праха твърдяха противното. И Мириам Банкрофт ми поднесе готовото доказателство на тепсия след по-малко от час, когато каза: „Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и земята“. Тогава си спомних за телескопа, умът ми се разбунтува срещу мозъчната леност, причинена от презареждането, и се опита да ми подскаже. Замаян, изкаран от равновесие, нов на тази планета и в това тяло, аз не му обърнах внимание. Тежестите на презареждането си казваха тежката дума.

Мириам Банкрофт все още ме гледаше от ливадата. Отстъпих от телескопа, направих спокойна физиономия и се върнах на стола. Унесен във фалшивите образи, които бях вмъкнал в главата му, Банкрофт сякаш почти не забеляза, че съм се отделял от масата.

Но сега собственият ми ум работеше с бясна скорост и препускаше по мисловните пътища, започнали от списъка на Ортега и тениската с Резолюция 653. Вече нямаше и помен от тихото примирение, което изпитвах в Ембър преди два дни, от нетърпението да пробутам на Банкрофт голямата лъжа, да грабна Сара и да приключа веднъж завинаги. Всичко се свързваше с „Глава в облаците“ — в крайна сметка дори Банкрофт. За мен ставаше очевидно, че е бил там в нощта, преди да умре. Онова, което го бе сполетяло там, водеше към смъртта му в Слънчевия дом няколко часа по-късно. И към истината, която Рейлийн Кавахара тъй отчаяно искаше да прикрие.

А това означаваше, че трябва лично да ида там.

Взех чашата и отпих от коктейла, без да усещам вкуса. Тихият звук изтръгна Банкрофт от унеса. Той вдигна глава и сякаш се изненада, че все още съм тук.

— Моля да ме извините, мистър Ковач. Твърде много ми се налага да преглътна. Бях обмислял толкова много варианти. Само за този не се досетих, а той е толкова прост. — Долових в гласа му самопрезрение. — Истината е, че не ми трябваше емисар за разследването. Би било достатъчно да надникна в огледалото.

Оставих чашата и се изправих.

— Тръгвате ли си?

— Да, ако нямате повече въпроси. Лично аз смятам, че все още ви трябва време. Ще бъда наоколо. Можете да ме откриете в „Хендрикс“.

В централния коридор се озовах лице срещу лице с Мириам Банкрофт. Тя беше със същия гащеризон, който носеше в градината, а косата й бе прикрепена със скъпа на вид статична шнола. В едната си ръка държеше решетъчна поставка за саксия, вдигната нависоко като фенер в бурна нощ. От решетката провисваха дългите вейки на мъченически храст.

— Да не би… — започна тя.

Пристъпих до нея, в обсега на храста.

— Приключих. Издържах на погнусата, доколкото ми стигат силите. Вашият съпруг получи отговор, но не и истината. Надявам се това да задоволи и вас, и Рейлийн Кавахара.

Когато тя чу името, устните й се разтвориха от смайване. Само дотолкова успях да пробия стената на самообладанието, но друго потвърждение не ми трябваше. Усетих как потребността да бъда жесток напира от мрачните, рядко посещавани пещери на гнева, които ми служеха като емоционални резерви.

— Никога не съм смятал Рейлийн за апетитно парче, но както казва поговорката, които си приличат, се привличат. Дано между краката да я бива повече, отколкото на тенискорта.

Лицето на Мириам Банкрофт пребледня и аз се подготвих за плесница. Но вместо това тя се усмихна насила.

— Грешите, мистър Ковач.

— Да, често ми се случва. — Заобиколих я. — Извинете ме.

Продължих по коридора, без да поглеждам назад.

33.

Сградата представляваше куха черупка — огромен хамбар с абсолютно еднакви сводести прозорци на всички стени и бели опорни колони през десет метра по цялата дължина. Таванът беше унило сив, по оголените оригинални строителни блокове се кръстосваха масивни носещи греди от железобетон. Гладкият под също беше бетонен. През прозорците нахлуваше ярка светлина, в чиито лъчи не трепваше нито една прашинка. Въздухът бе свеж и хладен.

Приблизително в средата на сградата, доколкото можех да преценя, имаше проста стоманена маса и два неудобни на вид стола, подредени като за партия шах. На единия седеше висок мъж с мургаво, сладникаво красиво лице. Той енергично потропваше с пръсти по масата, сякаш слушаше джазова музика от имплантиран чип. Изглеждаше облечен малко нелепо — със синя лекарска престилка и хирургически чехли.

117