Суперкомандос - Страница 118

118

Излязох иззад една от колоните и тръгнах по равния бетон към масата. Човекът с престилката вдигна глава и кимна, без да прояви изненада.

— Здрасти, Милър — казах аз. — Може ли да седна?

— Адвокатите ми ще ме измъкнат оттук само час след обвинението — заяви небрежно Милър. — Ако не и по-скоро. Голяма грешка допусна, приятелче.

Той отново затропа по масата. Зарея поглед над рамото ми, сякаш бе видял нещо интересно през сводестите прозорци. Аз се усмихнах.

— Голяма грешка — повтори замислено той.

Кротко се пресегнах и притиснах дланта му върху масата, за да прекратя тропането. Очите му отскочиха към мен като на ластик.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че…

Той издърпа ръката си и скочи на крака, но изведнъж млъкна, когато грубо го блъснах на стола. За момент сякаш бе готов да ме нападне, но масата беше между нас. Остана да седи, като ме гледаше кръвнишки, и без съмнение си припомняше какво е чул от своите адвокати за правата на виртуалния арестант.

— Никога не са те арестували, нали, Милър? — попитах любезно аз. След като не получих отговор, завъртях отсрещния стол и го яхнах с лице към облегалката. — Е, строго погледнато, все още е така. В момента не си арестуван. Полицията няма нищо общо.

Видях по лицето му първия проблясък на страх.

— Хайде да си припомним събитията, бива ли? Ти вероятно смяташ, че след гърмежа съм си плюл на петите и полицията е дошла да събере останките. Че са намерили достатъчно улики, за да обвинят клиниката в незаконна дейност, и сега чакаш дело. Е, имаш право донякъде. Аз си плюх на петите и полицията дойде да събере останките. За жалост една останка не ги дочака, защото аз я отнесох. Главата ти. — Обрисувах във въздуха грубите очертания на човешка глава. — Отрязана с бластер от шията и отнесена цяла и невредима под сакото ми.

Милър преглътна на сухо. Аз приведох глава и запалих цигара.

— Сега полицаите смятат, че главата ти се е изпарила след изстрел от упор с широк бластерен лъч. — Духнах дима срещу него. — Нарочно обгорих шията и гърдите, за да останат с това впечатление. Ако разполагаха с малко повече време и добри съдебни лекари, можеха да стигнат до друг извод, но за съжаление твоите колеги от клиниката ги изхвърлиха, преди да е започнало сериозно разследване. Разбираемо е, като си помислим какво можеше да излезе наяве. Сигурен съм, че и ти би сторил същото. Това обаче означава не само, че не си арестуван, но и че те смятат за истински мъртъв. Полицаите не те търсят, както впрочем и никой друг.

— Какво искаш? — попита Милър. Гласът му изведнъж бе станал дрезгав.

— Добре. Виждам, че осъзнаваш положението. Естествено е за човек с твоята… сигурно би трябвало да кажа „професия“. Искам подробни сведения за „Глава в облаците“.

— Какво?

Гласът ми загрубя.

— Чу ме добре.

— Не знам за какво говориш.

Въздъхнах. Това можеше да се очаква. Бях го срещал и друг път, щом в играта се намесваше Рейлийн Кавахара. На ужаса, който вдъхваше, биха завидели дори някогашните й шефове от якудза във Фишън Сити.

— Милър, нямам време да си играя с теб. Клиниката „Вей“ е свързана с летящ бардак, наречен „Глава в облаците“. Връзката вероятно се е осъществявала най-вече чрез някоя си Треп, наемничка от Ню Йорк. А жената, с която контактуваш в крайна сметка, е Рейлийн Кавахара. Трябва да си посещавал „Глава в облаците“, защото познавам Кавахара. Тя винаги кани съдружниците в леговището си — първо, за да демонстрира неуязвимост, и второ, за да проведе някой гаден урок на тема лоялност. Виждал ли си нещо такова?

По очите му разбрах, че е виждал.

— Добре, казах ти какво знам. Сега е твой ред. Искам да ми нарисуваш приблизителен план на „Глава в облаците“. Отбележи най-старателно всичко, което си спомняш. Хирург като теб би трябвало да има добро око за подробностите. Охранителни кодове, правдоподобни причини за посещението и тъй нататък. Плюс известна представа каква е вътрешната охрана.

— И мислиш, че ще ти кажа просто така?

Поклатих глава.

— Не, мисля, че първо ще трябва да те измъчвам. Но по един или друг начин ще изкопча всичко от теб. Сам решавай.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя — кротко отвърнах аз. — Ти не ме познаваш. Не знаеш кой съм и защо водим този разговор. Разбираш ли, онази вечер, преди да те гръмна в лицето, твоята клиника ме подложи на два дни виртуален разпит. Стандартна програма на шарийската религиозна полиция. Ти вероятно си одобрил програмата, тъй че знаеш какво представлява. Що се отнася до мен, разплатата все още предстои.

Настана дълго мълчание, в което видях по лицето му как започва да осъзнава. Той извърна глава настрани.

— Ако Кавахара разбере, че…

— Недей да мислиш за Кавахара. Когато приключа с нея, тя ще бъде само далечен спомен. С Кавахара е свършено.

Той се поколеба на ръба, после поклати глава. Вдигна очи към мен и аз разбрах, че ще ми се наложи да го направя. Наведох глава и се заставих да си припомня тялото на Луиз върху операционната маса, разцепено от шията до слабините, а органите подредени в легенчета около главата й като странни предястия. Спомних си за жената с медна кожа, в която ме бяха заточили, за широката лепенка, с която ме приковаваха към голия дъсчен под, за пронизителния звън на болката в слепоочията, докато обезобразяваха плътта ми. За писъците и за двамата мъже, които им се наслаждаваха като на изящен парфюм.

— Милър… — Изкашлях се и започнах отново. — Искаш ли да чуеш нещо за Шария?

118