Суперкомандос - Страница 47

Джери кимна към мен.

— Той ли е?

Октай бавно кимна и по широкото му лице се разля дива победна усмивка. Увиснали край тялото, масивните му ръце свиваха и отпускаха пръсти. Изпълваше го тъй мощна омраза, че едва дишаше. Счупеният му нос беше наместен калпаво, но това ми се струваше недостатъчно, за да породи подобна ярост.

— Добре, Райкър. — Русият леко се приведе напред. — Искаш ли да промениш историята? Искаш ли да ми кажеш какви ги вършиш тук?

Говореше на мен.

Дийк плю в ъгъла на кабината.

— Не знам за какво ми говориш — произнесох отчетливо аз. — Ти направи от дъщеря ми проститутка, а после я уби. И затова ще те убия.

— Едва ли ще имаш такава възможност — каза Джери, който клечеше срещу мен и гледаше пода. — Дъщеря ти беше тъпа и вятърничава малка мръсница, дето си мислеше, че може да ме върже и да… — Той млъкна и изненадано поклати глава. — Ама какви ги дрънкам? Виждам те с очите си и пак се хващам на въдицата. Признавам, Райкър, много те бива. — Той подсмръкна. — Сега за последен път ще те попитам с добро. Може пък и да се споразумеем. След това ще те пратя при едни много печени приятели. Нали ме разбираш?

Бавно кимнах.

— Добре. Ето въпроса, Райкър. Какво търсиш в Лизниград?

Вгледах се в лицето му. Дребен мошеник, който си въобразява, че има дебели връзки. Нищо нямаше да узная от него.

— Кой е Райкър?

Русият отново наведе глава и се загледа в пода между краката ми. Не изглеждаше много доволен от онова, което трябваше да извърши. Накрая въздъхна, леко кимна и се изправи. Избръска праха от коленете си.

— Добре, щом си решил да ставаш герой. Но не забравяй, че ти предложих избор. — Той се обърна към синтетичната жена. — Разкарай го оттук. Не искам следи. И им кажи, че едва ли ще измъкнат нещо от този носител.

Жената кимна и ми направи с бластера знак да стана. Побутна с крак трупа на Луиз.

— Ами това?

— Разкарай го. Майло, Дийк, вървете с нея.

Негърът пъхна парчето тръба под колана си, наведе се и без усилие метна трупа на рамо. Застаналият зад него Дийк добродушно потупа мъртвата по покритото със синини бедро.

Монголецът изръмжа гърлено. Джери се озърна към него с леко раздразнение.

— Не, не и ти. Отиват на място, което не искам да видиш. Не се безпокой, ще запишат всичко на диск.

— Непременно — обеща Дийк. — Щом се върнем, веднага ще ти го покажем.

— Добре, стига толкова — грубо ги прекъсна жената и мина пред мен. — Дай да се разберем, Райкър. Ти имаш неврохимия, аз също имам. А носителят ми е много як. „Локхийд-Митома“, специален модел за пилоти-изпитатели. Нищо не можеш да му направиш. И само да ме погледнеш накриво, с удоволствие ще ти изпека червата. Там, където те водим, няма значение в какво състояние си. Разбра ли, Райкър?

— Името ми не е Райкър — сопнах се аз.

— Да, бе.

Минахме през вратата от матово стъкло, прекосихме миниатюрна стая с тоалетна масичка и душ, и излязохме в нов коридор, успореден на първия. Тук осветлението бе прозаично, нямаше музика и от коридора се отделяха съблекални, частично закрити със завеси, в които млади мъже и жени дремеха, пушеха или просто зяпаха в пустотата като празни синтетични тела. Никой от тях не показа признаци, че е забелязал малката ни процесия. Майло мина отпред с трупа. Дийк зае позиция зад гърба ми, а синтетичната жена остана последна, държейки бластера небрежно отпуснат край бедрото си. За последен път зърнах Джери да стои в коридора зад нас с ръце на кръста като същински стопанин. После Дийк ме халоса отстрани по главата и аз пак се загледах напред. Провисналите, обезобразени нозе на Луиз ме изведоха в сумрачен закрит паркинг, където чакаше чисто черна, лъскава въздушна кола.

Синтетичната жена отвори багажника и размаха бластера към мен.

— Място колкото щеш. Настанявай се.

Изкатерих се в багажника и открих, че е права. После Майло метна до мен трупа на Луиз, затръшна капака и ни остави в пълен мрак. Чух глухото дрънчене на отворени и затворени врати, после двигателите тихо зашепнаха и с леко полюшване се откъснахме от земята.

Пътуването бе много по-бързо и спокойно, отколкото с наземна кола. Приятелите на Джери караха предпазливо — не е приятно да те спре отегчен пътен патрул за нарушение при смяна на трасето, когато имаш пасажери в багажника. В мрака бих се чувствал едва ли не приятно, ако не бе лекият мирис на изпражнения откъм трупа. Червата на Луиз се бяха изпразнили при мъченията.

Почти през цялото пътуване изпитвах жал към младата жена и се мъчех да проумея католическото безумие. Приставката на Луиз беше цяла и невредима. Ако оставим финансовите съображения настрани, тя би могла за нула време да се върне към живота. На Харлановия свят щяха да я заредят във временен, най-вероятно синтетичен носител за съдебното заседание, а след присъдата щеше да получи държавна помощ в добавка към семейната застраховка. В деветдесет процента от случаите парите стигаха за осигуряване на някакво презареждане. О, смърт, где ти е жилото?

Не знаех дали на Земята имат такива субсидии. Гневният монолог на Кристин отпреди две вечери подсказваше, че навярно нямат, но поне съществуваше евентуална възможност тази млада жена да бъде върната към живота. Нейде на тази скапана планета някакъв религиозен наставник бе наредил обратното, а Луиз по прякор Анемона бе застанала на опашка с безброй други, за да одобри неговото безумие.

Човешки същества. Върви, че ги разбери.

Колата направи завой и трупът се търкулна към мен, докато слизахме по спирала надолу. Нещо влажно попи в крачола на панталоните ми. Усетих как почвам да се потя от страх. Щяха да ме прехвърлят в някое тяло с много по-малка издръжливост на болка, отколкото сегашния ми носител. И докато съм пленен в него, можеха да вършат с носителя каквото си искат, включително и да го убият.