Суперкомандос - Страница 48

А след това да започнат пак с ново тяло.

Или пък, ако наистина много ги биваше, можеха да превключат съзнанието ми към виртуална матрица като онези, които се използваха в психохирургията, и да свършат същата работа по електронен път. Субективно за мен нямаше да има разлика, но щяха да свършат за броени минути работа, каквато в реалния свят отнема няколко дни.

Преглътнах мъчително и използвах неврохимията, докато още я имах, за да потисна страха. Лекичко отблъснах студената прегръдка на Луиз и се помъчих да не мисля по каква причина бе умряла.

Колата кацна, продължи още малко напред по земята и спря. Когато капакът се отвори отново, видях тавана на друг закрит паркинг, осеян с илуминиеви плочки.

Изкараха ме навън с професионална предпазливост. Жената стоеше на разстояние, Дийк и Майло се бяха отдръпнали настрани, за да не пречат на прицела й. Неловко се прехвърлих над Луиз и стъпих на пода от почернял бетон. Огледах полумрака и зърнах още десетина коли. Бяха доста далече и баркодовете на регистрационните им табели не се четяха. Наклонена рампа в дъното водеше нагоре, вероятно към площадка за кацане. Гараж като милиони други. Въздъхнах и докато се изправях, отново усетих влагата по крака си. Погледнах надолу. На дясното ми бедро имаше тъмно петно.

— Е, къде сме? — попитах аз.

— За теб ще е последната спирка — изръмжа Майло и измъкна Луиз от багажника. Озърна се към жената. — С нея както обикновено, нали?

Тя кимна и Майло се отправи към отсрещната двойна врата. Понечих да тръгна след него, но жената с рязко движение на бластера ме застави да спра.

— Ти не. Онова там е шахтата — лекият изход. Преди да попаднеш в нея, трябва да си побъбриш с някои хора. Идвай насам.

Дийк се ухили и измъкна от задния си джоб малък пистолет.

— Точно така, мистър Гадно ченге. Идвай насам.

През друга врата ме въведоха в голям товарен асансьор. Според примигващите цифри на таблото слязохме двайсет и четири етажа надолу, преди да спрем. През цялото време Дийк и жената стояха в двата отсрещни ъгъла и ме държаха на прицел. Аз не им обръщах внимание. Гледах цифрите.

Когато вратата се отвори, отвън ни чакаше медицински екип и носилка с ремъци. Инстинктите ми крещяха да опитам да се измъкна с бой, но аз се заставих да стоя неподвижно, докато двамата санитари в сини престилки ме хванаха за ръцете, а лекарката ми инжектира нещо в шията с пневматична спринцовка. Усетих ледено жилване, обля ме студена вълна, после из периферното ми зрение почна да сгъстява сива паяжина. Последното, което видях ясно, беше как лекарката ме гледа с безстрастно лице.

13.

Събуди ме призив за утринна молитва — свадлив, кънтящ и напълно загубил поезията си, след като е преминал през високоговорителите на джамията. За последен път бях чул този звук в небето над Дзихиче на Шария и не подир дълго го последва пронизителният въздушен вой на бомбите. Над главата ми проникваше светлина през преплетените решетки на прозорец, украсен с орнаменти. Усещах в корема си тъпо, болезнено подуване, което подсказваше, че наближава месечният ми цикъл.

Надигнах се, седнах на дъсчения под и се огледах. Бяха ме прехвърлили в тялото на жена — млада, на не повече от двайсет години, с меден оттенък на кожата и буйна черна коса, която на допир се оказа нечиста и мазна от началото на цикъла. Кожата ми бе лепкава и имах чувството, че не съм се къпал от доста време. Бях облечен единствено с твърде голяма за ръста ми груба бежова риза. Усещах под нея гърдите си подпухнали и болезнени. Бях бос.

Станах и отидох до прозореца. Нямаше стъкло, но беше доста над главата на новото ми тяло, затова се издърпах нагоре и надникнах навън. На хоризонта вляво стърчаха множество минарета, а нейде отвъд тях излитащ самолет оставяше дълга бяла следа. В лицето ми лъхна горещ и влажен вятър.

Ръцете започнаха да ме болят. Отпуснах се отново на пода и пристъпих към вратата. Естествено, беше заключена.

Призивът замлъкна.

Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.

Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.

Това си имаше и неудобства.

Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.

Нямах неврохимия. Вече бях проверил.

Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.

Нищо.

Върху младата плът нямаше дори мазоли.

Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.