Дигиталното съхранение не премахна потребността от разпити, то просто върна нещата към първоосновата. Дигиталният човешки ум е като обикновена снимка. Не можете да хванете отделните мисли, също както сателитната фотография не засича живота на отделните хора. Един добър психохирург може да определи по-сериозните травми според модела на Елис и да изкаже предположения какво трябва да се направи. Но в крайна сметка му се налага да създаде виртуална среда, където да консултира пациента и сам да влезе в нея, за да си свърши работата. Разпитът има още по-специфични изисквания и това допълнително усложнява положението.
Дигиталното съхранение обаче дава и една нова възможност — да измъчваш човека до смърт и след това да започнеш отново. След възникването на този вариант разпитите с прилагане на хипноза и наркотици стават напълно излишни. Твърде лесно е да се осигури съответната химическа или духовна защита за онези, чиято професия крие подобни рискове.
Но в познатата Вселена не съществува обучение, което да те подготви за момента, когато почват да ти изгарят краката. Или да ти изтръгват ноктите.
За изгасените цигари върху гърдите.
За нажеженото желязо във вагината.
За болката. За унижението.
За духовното и физическо смазване.
Курс по психодинамика и стабилност.
Увод.
При екстремално натоварване човешкият ум върши интересни неща. Тук, в Корпуса, ще се научите да ги използвате не като сляпа реакция на страданието, а като ходове в игра.
Нажеженият метал прониква в плътта, разкъсвайки кожата като полиетилен. Болката те изгаря, но светът е виждал и по-лошо. Твоят писък, доскоро изпълнен с изумление, сега звучи зловещо познато в ушите ти. Знаеш, че няма да спрат, но въпреки това пищиш, умоляваш…
„— Ама че шибана игра, а, приятел?
Джими ми се хили от гроба. Иненин все още е около нас, но това не може да бъде. Той все още крещеше, когато го отнесоха. В действителност…
Лицето му изведнъж се променя, става мрачно.
— Недей да забъркваш действителността, хич дори не ти трябва. Стой на дистанция. Нанесоха ли й някакви сериозни увреждания?
Аз примижавам болезнено.
— Краката й. Не може да стане.
— Гадове — промърморва небрежно той. — Защо просто не им кажем каквото искат да знаят?
— Не знаем какво искат да знаят. Хванали са се за някой си Райкър.
— Тоя пък кой е?
— Нямам представа.
Джими свива рамене.
— Ами тогава признай си за Банкрофт. Да не би още да се чувстваш обвързан с честна дума или нещо подобно?
— Мисля, че вече си признах. Не вярват. Друго искат да чуят. Шибани аматьори, мой човек. Същински касапи.
— Ако продължиш да крещиш едно и също, рано или късно ще ти повярват.
— Майната ти, Джими, не е там работата. Когато всичко свърши, няма значение кой съм. Ще ми гръмнат приставката, а тялото ще продадат за резервни части.
— Така си е. — Джими пъхва пръст в празната очна кухина и разсеяно почесва лепкавата каша вътре. — Напълно те разбирам. Е, в изкуствено създадена ситуация най-важното е някак да се добереш до следващата сцена. Нали?“
По време на онзи период от историята на Харлановия свят, наричан с типичен черен хумор Разселването, на партизаните от квелистките Черни бригади имплантирали хирургично по четвърт килограм ензимно задействан експлозив, с който можели по желание да превърнат в пепел околните петдесет квадратни метра и всичко върху тях. Тактиката не постигнала кой знае какъв успех. Въпросният ензим бил свързан с чувството на ярост, а обучението за неговото задействане доста накуцвало. Често се стигало до случайни експлозии.
Но във всеки случай трудно се намирали желаещи да разпитват членове на Черните бригади. Още след първата жертва. Името й…
Мислиш си, че не могат да сторят нищо по-лошо, но ето че желязото е вътре в теб и те го загряват бавно, оставят ти време да мислиш. Умоляваш несвързано и задавено…
Та, както казвах…
Името й било Ифигения Деме, или просто Ифи за онези нейни приятели, които още не били избити от Протекторатската армия. Легендата твърди, че последните й думи върху масата за разпит в мазето на булевард Шимацу №18 били: „Стига толкова, мамка ви!“.
Експлозията разрушила цялата сграда.
„Стига толкова, мамка ви!“
Подскочих и се събудих. Последните писъци още кънтяха в мен, ръцете ми трескаво опипваха тялото в търсене на рани. Вместо това открих млада, здрава плът под чисти чаршафи, леко полюшване и плисък на спокойни вълни. Над главата ми имаше скосен дървен таван и илюминатор, през който нахлуваше полегато сноп слънчеви лъчи. Седнах на тясната койка и чаршафът падна от гърдите ми. Медночервените полукълба бяха гладки и здрави, без следи от рани по връхчетата.
Значи пак се започваше.
До койката имаше обикновен дървен стол с преметнати върху облегалката платнени панталони и бяла тениска. На пода край него бяха оставени въжени сандали. В малката каюта нямаше почти нищо друго, освен още една койка с небрежно отметнати завески и врата. Малко грубо, но посланието бе ясно. Навлякох дрехите и излязох на палубата на малък рибарски кораб. Жената, седнала на кърмата, плесна с ръце.
— Аха, спящата красавица.
Изглеждаше с десетина години по-възрастна от сегашния ми носител, мургава и красива, облечена в платнен костюм от същия плат като панталоните ми. Беше обута с еспадрили на бос крак, а очите й се криеха зад големи слънчеви очила. В скута й лежеше скицник с недовършен градски пейзаж. Докато стоях край вратата, тя остави скицника настрани и стана да ме посрещне. Движенията й бяха изящни, самоуверени. В сравнение с нея се чувствах недодялан.