Суперкомандос - Страница 53

— Затвори очи — каза жената и извади копринената ми кърпа. — Ще ти завържа очите за няколко минути. Ако те пуснем, тукашните приятели не искат да знаеш къде да ги търсиш.

Погледнах прозорците.

— Така или иначе, стъклата изглеждат поляризирани.

— Да, но знае ли някой колко добра неврохимия имаш? Сега кротувай.

Тя сръчно върза кърпата и я придърпа нагоре-надолу, за да закрие както трябва очите ми. Облегнах се назад.

— Само за две-три минути. Кротувай и не се мъчи да надничаш. Ще ти кажа кога да я свалиш.

Колата излетя и вероятно излезе навън, защото чух трополенето на дъждовни капки по корпуса. От тапицерията се вдигаше лек мирис на кожа, който бе за предпочитане пред миризмата на изпражнения. Седалката автоматично се нагоди към очертанията на тялото ми. Явно се издигах в йерархията.

„Само временно, мой човек.“

Леко се усмихнах, когато гласът на Джими прокънтя в черепа ми. Имаше право. Две неща бяха ясни за човека, при когото отивахме. Той не искаше да дойде в клиниката, не искаше дори да припари до нея. Това говореше за солидна репутация и власт — власт да се добере до другопланетни данни. Не след дълго щяха да разберат, че Емисарският корпус е празна заплаха, а много скоро след това щях да бъда мъртъв. Наистина мъртъв.

„Значи се налага да действаме, приятел.“

„Благодаря, Джими.“

След няколко минути жената ми каза да сваля кърпата. Вместо това вдигнах превръзката на челото си. Онзи с автомата се изхили. Погледнах го любопитно.

— Нещо смешно ли има?

— Да — каза жената, без да откъсва поглед от градските светлини зад прозореца. — Приличаш на скапан идиот.

— Не и там, откъдето идвам.

Тя извърна глава и ме огледа със съжаление.

— Не си там, откъдето идваш. На Земята си. Опитай да се държиш като местен жител.

Огледах ги един по един — автоматчикът все още ухилен, жената с любезно-презрителна физиономия — после свих рамене и вдигнах ръце да развържа кърпата. Жената отново се загледа към градските светлини, които чезнеха под нас. Дъждът като че бе спрял.

От височината на слепоочията си замахнах жестоко наляво и надясно. Левият ми юмрук улучи автоматчика в слепоочието с такава сила, че костта се строши и той рухна настрани с глухо пъшкане. Изобщо не разбра какво го е сполетяло. Ръката ми все още се движеше.

Синтетичната жена реагира светкавично, вероятно по-бързо, отколкото можех да нанеса удара, само че бе изтълкувала погрешно намеренията ми. Вдигна ръка да отбие и да защити лицето си, а аз вече посягах надолу. Ръката ми сграбчи бластера, щракна предпазителя и натисна спусъка. Огнен лъч избухна надолу и значителна част от десния й крак се разпадна на ивици влажна плът, преди вградената предпазна система да изключи заряда. Тя нададе вой, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз вдигнах цевта нагоре и пуснах нов лъч диагонално през тялото. Бластерът издълба широка бразда през нея и през седалката. В кабината избухна облак от кръв.

Бластерът отново засече и след изгасването на лъча в кабината изведнъж притъмня. До мен синтетичната жена бълбукаше и съскаше, после горната част от торса й заедно с главата се свлече наляво. Челото й се притисна към прозореца, през който бе гледала преди малко. Странно, изглеждаше тъй, сякаш охлажда чело върху стъклото, напръскано с дъждовни капки. Останалата част от тялото седеше вдървено изправена, без да кърви — огненият лъч бе запечатал всички рани. Из кабината се носеше тежък дъх на печено месо и изгоряла синтетика.

— Треп? Треп? — записука от високоговорителя гласът на шофьора.

Избърсах кръвта от лицето си и погледнах екрана за вътрешна връзка върху предната стена.

— Мъртва е — съобщих аз на потресеното лице и вдигнах бластера. — И двамата са мъртви. А ти си следващият, ако веднага не се приземиш.

— Намираме се на петстотин метра над залива, приятел, и аз управлявам тая кола — възрази предизвикателно шофьорът. — Какво ще ми направиш?

Избрах точка в средата на преградата, изключих вградения ограничител на бластера и закрих лицето си с длан.

— Хей, какво смяташ да…

Стрелях с фокусиран лъч към шофьорската кабина. В стената изникна разтопена дупка, широка около сантиметър, и за момент от нея се разхвърчаха искри, докато бронираната преграда под пластика устояваше на изстрела. После искрите изгаснаха, лъчът премина и чух как отпред някаква система даде на късо. Спрях да стрелям.

— Следващия път ще е през твоята седалка — обещах аз. — Имам приятели, които ще ме презаредят, когато ни извадят от залива. А тебе ще те накълцам на пържоли през скапаната стена и дори да не ти улуча приставката, ще има да се чудят в кое точно парче е останала, тъй че кацай веднага, мамка ти.

Лимузината рязко свърна настрани и започна да губи височина. Облегнах се сред касапницата и избърсах с ръкав още кръв от лицето си.

— Добре — казах аз по-спокойно. — А сега ме свали близо до Мишън Стрийт. И ако се каниш да подадеш сигнал за помощ, запомни едно. Започне ли престрелка, ти умираш пръв. Ясно? Умираш пръв. Говоря за истинска смърт. Ще се погрижа да ти изгоря приставката, дори ако това е последното, което ще сторя, преди да ме очистят.

На екрана лицето му пребледня. Беше изплашен, но не достатъчно. Или просто се боеше от някой друг. Всеки, който слага баркод на служителите си, едва ли е от добродушните, а създаденият рефлекс за подчинение към висшестоящите обикновено надделява над страха от смъртта. В края на краищата нали точно така се водят войните — с бойци, които повече се боят да нарушат устава, отколкото да умрат в сражение.