Суперкомандос - Страница 52

Вдигнах ръка да докосна мъглата, където свършваха параметрите на света и движението бе плавно като в забавен кадър. От тишината долетя тихо съскане като звук на ситен ръмеж. Връхчетата на пръстите ми станаха прозрачни, после бели като минаретата на града. Загубих способността да се движа и белотата плъзна нагоре по ръката ми. Престанах да дишам, сърцето ми спря да бие. Аз…

Не съществувах.

14.

Отново се събудих и този път усетих по кожата си грубо изтръпване, също като усещането в ръцете, след като си ги изплакнал с разтворител или силен спирт, само че разпростряно по цялото тяло. То бързо отслабна, докато съзнанието ми привикваше с новата нервна система. Усетих хладния полъх на климатик. Бях гол. Вдигнах лявата ръка и докоснах белега под окото си.

Бяха ме върнали.

Таванът над мен беше бял, с вградени мощни прожектори. Надигнах се на лакти и хвърлих поглед наоколо. Усетих нова хладна вълна, този път отвътре, когато разбрах, че се намирам в операционна зала. В отсрещния край имаше хирургическа платформа от полирана стомана с улеи за кръвта, а над нея висеше киберхирург като паяк със свити крака. Никоя от системите не действаше, но на малък екран върху стената и на монитора до мен примигваше думата „готовност“. Приведох глава към екрана и видях по него да се повтаря списък с планираните задачи. Бяха програмирали киберхирурга да ме разглоби на части.

Тъкмо ставах, когато вратата на залата се отвори рязко и влезе синтетичната жена, следвана от двама санитари. В ръцете си носеше вързоп, а квантовият бластер висеше на бедрото й.

— Дрехи. — Тя начумерено ми подхвърли вързопа. — Обличай се.

Единият от санитарите леко докосна ръката й.

— Процедурата изисква…

— Да, бе — изсумтя презрително жената. — Какво, ще ни съди ли? Ако смяташ, че тук не можете да се справите с едно просто вадене и презареждане, може би трябва да посъветвам Рей да си прехвърлим бизнеса другаде.

— Той няма предвид презареждането — подхвърлих аз, докато обувах панталоните. — Иска да провери за травми от разпита.

— Кой те пита?

Свих рамене.

— Както речеш. Къде отиваме?

— Да поговорим с някого — лаконично отвърна тя и отново се обърна към санитарите. — Ако е онзи, за когото се представя, не може и дума да става за травма. А ако не е, така или иначе пак ще се върне тук.

Аз продължих обличането колкото се може по-спокойно. Значи все още не бях извън огъня. Спортната риза и якето бяха наред, но копринената кърпа бе изчезнала, което страшно ме ядоса. Бях я купил само преди няколко часа. Часовника също го нямаше. Реших да не се заяждам. Закопчах лепките на ботушите и се изправих.

— Е, при кого отиваме?

Жената ме погледна кисело.

— При човек, дето може да провери дали дрънкаш врели-некипели. А лично аз смятам, че след това ще те върнем тук за разглобяване.

— Когато всичко свърши — казах спокойно аз, — може би ще убедя някой от нашите екипи да те навести. По-точно да навести истинския ти носител. Сигурно ще искат да ти благодарят за подкрепата.

С тих шум бластерът излетя от кобура и се озова под брадата ми. Почти не видях как стана. Току-що презаредените ми сетива реагираха безкрайно късно. Синтетичната жена се приведе отстрани към лицето ми.

— Не смей да ме заплашваш, боклук — тихо каза тя. — Онези тъпаци се стреснаха, защото са закотвени на място и мислят, че имаш силата да ги потопиш. Това не се отнася до мен. Разбра ли?

Извъртях очи към нея, доколкото бе възможно с бластера под брадата ми.

— Разбрах.

— Добре — изсъска тя и прибра бластера. — Ако се споразумееш с Рей, ще застана на опашка да се извиня, както всички останали. Но дотогава си поредният досадник, дето сам си проси да му изтрием приставката.

С бърза крачка тръгнахме по коридори, които се опитах да запомня, и попаднахме в асансьор като онзи, който ме бе доставил в клиниката. Отново преброих етажите и когато излязохме на паркинга, неволно стрелнах очи към вратата, където бе изчезнала Луиз. Спомените ми за мъченията бяха мъгливи — обучението на емисарите завоалира преживяванията, за да се избегнат травми — но макар че за мен периодът продължи два дни, всъщност всичко бе траяло десетина минути. Вероятно бях престоял в клиниката час или най-много два. Може би тялото на Луиз още чакаше скалпела зад онази врата, а съзнанието й все още бе непокътнато в приставката.

— Качвай се в колата — нареди лаконично моята спътничка.

Този път ме возеха в по-голяма, елегантна машина, напомняща донякъде лимузината на Банкрофт. В кабината отпред вече седеше униформен шофьор с бръсната глава и баркод на работодателя над лявото ухо. По улиците на Бей Сити бях виждал доста такива и се чудех защо приемат да им слагат такива знаци. На Харлановия свят никой, освен военните не би позволил да го видят с баркод. Там все още помнят робията от епохата на Заселването.

До вратата на купето стоеше втори мъж, стиснал небрежно грозен на вид автомат. Той също беше с бръснат череп и баркод. Огледах го внимателно, докато влизах в колата. Синтетичната жена се приведе да поговори с шофьора и аз напрегнах неврохимията да ги подслушам.

— … глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.

— Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно и…

В този момент единият от санитарите затръшна вратата и при максимално напрегнат слух дрънченето едва не ми спука тъпанчетата. Когато жената и автоматчикът отвориха другата врата и седнаха до мен, аз седях мълчаливо и опитвах да се опомня.