Суперкомандос - Страница 64

— На ваше място не бих го правил — казах аз.

— Хей, този не е арестуван — обади се миролюбиво сержантът.

Единият мохикан врътна очи към него и изсумтя недоволно. Другият през цялото време ме зяпаше като прегладнял вълк. Отвърнах с усмивка. След вчерашната среща с Банкрофт се бях върнал право в „Хендрикс“ и спах двайсет часа. Чувствах се отпочинал, ободрен от неврохимията и изпитвах към властта добродушно презрение, с което би се гордяла дори самата Квел.

Сигурно ми личеше. Мохиканите загубиха желание да ме пипат и тримата се изкачихме четири етажа по-горе в пълно мълчание, нарушавано само от скърцането на вехтия асансьор.

Кабинетът на Ортега притежаваше един от цветните прозорци, по-точно долната му половина, защото таванът го делеше на две. Вероятно другата част се извисяваше като ракета от пода на горната канцелария. Почнах да забелязвам признаци, че сградата е била допълнително пригодена за сегашните си функции. Останалите стени на кабинета бяха форматирани в екологичен стил с тропически залез над море и острови. Комбинацията от залеза и цветното стъкло изпълваше помещението с мека оранжева светлина, из която танцуваха прашинки.

Ортега седеше като прикована зад масивно дървено бюро. Подпряла брадата си с юмрук и преметнала крак върху ръба на плота, тя размишляваше над данните от екрана на античен лаптоп. Освен него на бюрото имаше само очукан едрокалибрен „Смит и Уесън“ и пластмасова чаша кафе, все още със загряващото капаче. С едно кимване лейтенантът освободи мохиканите.

— Сядай, Ковач.

Озърнах се, видях под прозореца метален стол и го дръпнах до бюрото. Светлината на залеза ми действаше малко объркващо.

— Нощна смяна ли работиш?

Очите й пламнаха.

— Що за шега?

— Хей, няма нищо. — Вдигнах примирително ръце и посочих стените. — Просто си рекох, че може тая картина да е по твой избор. Нали разбираш, навън е десет сутринта.

— А, това ли било — промърмори Ортега и отново сведе поглед към екрана. Не можех да бъда сигурен при това осветление, но очите й май бяха сиво-зелени като морето около водовъртежа. — Загуби синхронизация. Отделът купи системата на безценица от някакъв доставчик в Ел Пасо Хуарес. Понякога съвсем зацикля.

— Лоша работа.

— Да, понякога я изключвам напълно, но пък неоновите лампи… — Тя рязко вдигна глава. — Ама аз какви ги… Ковач, знаеш ли колко близо си до хранилището в момента.

Сближих палец и показалец, после я погледнах през процепа.

— Доколкото чух, на едно свидетелско показание от клиниката „Вей“.

— Можем да докажем, че си бил там, Ковач. Вчера в седем и четирийсет и три сутринта твоя милост излиза най-спокойно от клиниката.

Мълчаливо свих рамене.

— И не си въобразявай, че дебелите връзки на твоя Мат ще ти пазят носителя до безкрайност. Един шофьор от клиниката разправя интересни истории за въздушно отвличане и истинска смърт. Може да се сети и за теб.

— Наложихте ли арест на колата? — попитах небрежно аз. — Или клиниката си я прибра, преди да попадне в ръцете на криминалистите?

Ортега стисна устни. Аз кимнах.

— Така и предполагах. А шофьорът сигурно ще си мълчи, докато го освободят под гаранция.

— Слушай, Ковач, ако продължа да натискам, все някъде ще се пропука. Въпрос на време, копеле. Само въпрос на време.

— Похвално упорство — казах аз. — Жалко, че не го прояви и по случая „Банкрофт“.

— Няма никакъв случай „Банкрофт“, по дяволите.

Ортега изведнъж се озова на крака, опря длани в бюрото и очите й се присвиха от ярост и отвращение. Аз чаках с напрегнати нерви, в случай че полицейските участъци на Бей Сити страдат от случайни злополуки със заподозрените, както съм виждал на някои други планети. Най-сетне лейтенантът дълбоко въздъхна и милиметър по милиметър се отпусна на стола. Гневът бе изчезнал от лицето й, но отвращението още оставаше запечатано в ситните бръчици край очите и извивката на широката й уста. Тя огледа ноктите си.

— Знаеш ли какво открихме вчера в клиниката „Вей“?

— Черен пазар за резервни части? Програми за виртуални мъчения? Или ви разкараха набързо?

— Открихме седемнайсет трупа с изгорени мозъчни приставки. Невъоръжени. Седемнайсет мъртъвци. Истински мъртъвци.

Тя отново вдигна очи към мен. Отвращението не намаляваше.

— Извинявай, че не реагирам — хладно отвърнах аз. — Виждал съм много по-страшни неща, докато бях в униформа. Какво говоря, вършил съм много по-страшни неща, когато водех битки за славата на Протектората.

— Онова е било война.

— Стига, моля те.

Тя премълча. Аз се приведох напред над бюрото.

— И не ми разправяй, че беснееш заради някакви си седемнайсет трупа. — Посочих лицето си. — Това ти е проблемът. Нямаш желание някой да го съсипе.

Тя помълча замислено, после бръкна в чекмеджето и извади пакет цигари. Разсеяно го протегна към мен, но аз поклатих глава със свирепа решителност.

— Отказах ги.

— Тъй ли? — В гласа й прозвуча искрена изненада, докато палеше. — Браво. Впечатлена съм.

— Да, сигурно и Райкър ще е доволен, като го пуснат.

Ортега отново помълча зад облака дим, сетне пусна пакета долу и затвори чекмеджето.

— Какво искаш? — глухо запита тя.

Хранилището за задържани се намираше пет етажа по-долу, в двуетажна подземна зала, където по-лесно се поддържаше постоянна температура. В сравнение със „Сайка Сек“ беше истинска кочина.

— Не виждам какво може да промени това — каза Ортега, докато следвахме отегчения техник по стоманената платформа към гнездо 3089-b. — Какво толкова ще ти каже Кадмин, дето да не го е изпял пред нас?