Суперкомандос - Страница 65

— Гледай.

Спрях и се обърнах към нея с разперени на нивото на кръста ръце. Стояхме в опасна близост върху тясната платформа. Между нас трепна химична реакция и стойката на Ортега изведнъж стана някак течна, опасно осезаема. Усетих как гърлото ми пресъхва.

— Аз… — започна тя.

— 3089-b — подвикна техникът, вадейки от гнездото голям трийсетсантиметров диск. Този ли търсехте, лейтенант?

Ортега бързо мина край мен.

— Точно този, Мики. Можеш ли да ни включиш виртуално?

— Естествено. — Мики врътна палец към едно от спиралните стълбища, слизащи от платформата на равни интервали. — Идете в пета кабина и си сложете електродите. Ще отнеме около пет минути.

— Работата е там — продължих аз, докато тримата трополяхме надолу по стоманените стъпала, — че ти си ченге. Кадмин те знае, през целия си професионален живот е имал работа с теб. Това е част от занаята му. Аз съм неизвестна величина. Ако не е напускал планетата, най-вероятно изобщо не е срещал емисар. А на повечето места, които съм посещавал, разправят грозни истории за Корпуса.

Ортега ми хвърли скептичен поглед през рамо.

— Искаш да го сплашиш дотам, че да си признае? Димитрий Кадмин? Не ми се вярва.

— Той ще е объркан, а в такова състояние хората се изпускат. Не забравяй, този тип работи за някого, който ме иска мъртъв. Следователно въпросният някой се страхува от мен и сигурно му личи. А това може да е повлияло и на Кадмин.

— И по този начин ще ме убедиш, че някой е убил Банкрофт, така ли?

— Ортега, няма значение дали вярваш или не. Вече го обсъдихме. Ти искаш отново да приберат носителя на Райкър на сигурно място. Колкото по-скоро разнищим всичко около смъртта на Банкрофт, толкова по-скоро ще стане това. А и ще бъда далеч по-малко застрашен от съществени органични увреждания, ако не се лутам слепешком. С други думи, ако ми помагаш. Не искаш този носител да пострада в някоя друга престрелка, нали?

— Друга престрелка?

Бяха ми трябвали трийсет минути разгорещен спор, за да набия в главата на Ортега същността на новите ни взаимоотношения, но полицейските й инстинкти продължаваха да ме дебнат.

— Да, след онази в „Хендрикс“ — импровизирах светкавично аз и изругах наум химичното взаимодействие, което ме бе извадило от равновесие. — Там ме напердашиха здравата. А можеше да е и по-зле.

Тя ми хвърли нов, по-дълъг поглед през рамо.

Системата за виртуални разпити бе разположена в няколко сферични кабини край стената на сутерена. Мики ни настани върху вехти кресла, които с усилие се пригодиха към формата на телата ни, нагласи електродите и хипнофоните, после плъзна ръце като пианист по двете командни табла и включи захранването. Вгледа се в мигащите екрани.

— Претоварено — каза той и се изкашля с възмущение. — Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. — Той се озърна към Ортега. — Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?

— Да. — Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. — Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?

— Католичка?

— Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… — Тя млъкна. След миг продължи: — Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… — тя сви рамене — не поиска да се откаже.

— Упорит детектив. Илайас Райкър ли беше?

Тя кимна.

— Цял месец не остави на мира колегите от лабораториите. Накрая откриха признаци, че е била хвърлена от летяща кола. Отдел „Органични увреждания“ се разрови и излезе наяве, че само преди десетина месеца внезапно приела католическата вяра, а приятелят й бил твърдолинеен католик с отлични умения в инфотехниката и би могъл да фалшифицира данните около нея. Близките на момичето бяха съвсем обикновени хора. Водеха се християни, но между тях почти нямаше католици. Освен това бяха доста богати, имаха собствено хранилище, пълно с прадеди, които вадеха за сватби и рождени дни. Цяла година отделът не спира да води виртуални разговори с тях.

— За Резолюция 653, а?

— Аха.

Двамата пак се загледахме в тавана над креслата. Кабината беше евтина стандартна изработка — издухана като детско балонче от цяло парче полифибър, а вратите и прозорците изрязани с лазер и закрепени отново с епоксидни панти. По извития сив таван нямаше абсолютно нищо за гледане.

— Кажи ми нещо, Ортега — обадих се аз след малко. — Онзи тип, дето го лепна за мен в четвъртък следобед, когато отидох да пазарувам. Откъде изрови такъв некадърник? И слепец щеше да го забележи.

Тя помълча, после неохотно призна:

— Нямахме друг на разположение. Беше чиста импровизация. Наложи се спешно да те покрием, след като изхвърли дрехите.

— Дрехите. — Аз затворих очи. — О, не. Пъхнали сте нещо в костюма. Толкова елементарно?

— Да.

Върнах се мислено към първата среща с Ортега. Наказателното учреждение, пътуването до Слънчевия дом. Съвършено ясната картина се завъртя на бързи обороти. Видях как стоим на ливадата с Мириам Банкрофт. Ортега си тръгва…

— Сетих се! — Аз щракнах с пръсти. — Когато си тръгна, ти ме потупа по рамото. Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав.