Суперкомандос - Страница 68

— Е, какво научи от целия разговор?

Криво-ляво наместих очилата върху носа си. Рамката бе твърде малка.

— Нищо съществено, ако изключим онзи малък бисер, че не е имал заповед да ме очисти. Някой иска да разговаря с мен. Но това вече го знаех. Иначе Кадмин можеше да ми пръсне приставката из цялото фоайе на „Хендрикс“. Извод: след сделката с Банкрофт някой иска да ми предложи друга.

— Или да те разпитва до скъсване.

Поклатих глава.

— За какво? Току-що бях пристигнал. Няма никаква логика.

— Корпусът? Недовършени дела? — Ортега отсечено размахваше ръка, сякаш ми подхвърляше въпросите като карти. — Може би отмъщение?

— Не. Докато се карахме онази вечер, обсъдихме всичко това. Има хора, които биха желали да ме изтрият, но нито един от тях не живее на Земята, нито пък разполага с възможности за междупланетна акция. А каквото знам за Корпуса, отдавна може да се намери в една или друга база данни. Така или иначе, би било прекалено голямо съвпадение. Не, става дума за Банкрофт. Някой иска да се включи в играта.

— Онзи, който го е убил?

Приведох глава, за да я погледна над тъмните очила.

— Значи ми вярваш?

— Не съвсем.

— Стига де.

Но Ортега не ме слушаше.

— Едно бих желала да знам — замислено промърмори тя. — Защо накрая е променил кодовете си? Нали разбираш, след прибирането в неделя вечер го разпитахме поне десетина пъти. Никакъв резултат. Сега за пръв път признава, макар и косвено, че има нещо общо с теб.

— Дори и пред адвокатите си?

— Не знаем какво им казва. Те са големи акули от Улан.

Батор и Ню Йорк. Такива играчи носят при всички виртуални разговори прибори за смущения. На записите излиза само снеговалеж и пращене.

Мислено си го отбелязах. На Харлановия свят всички виртуални разговори в ареста се наблюдават. Каквито и пари да играят, смущенията са забранени.

— И като стана дума, тук ли са адвокатите на Кадмин? В Бей Сити, искам да кажа.

— Имаш предвид реалните им носители? Да, сключили са договор с адвокатското дружество в област Меърин. Един от техните съдружници е наел временно тукашен носител. — Ортега сви устни. — Напоследък реалните срещи се смятат за много шик. Само евтините фирми вършат бизнес от разстояние.

— Как е името на носителя?

Тя помълча.

— В момента Кадмин е горещ картоф, Ковач. Не знам дали си струва да стигаме чак дотам.

— Ортега, ще стигнем докъдето трябва. Така се споразумяхме. Иначе пак ще ми се наложи да рискувам хубавото лице на Илайас със силови методи на разследване.

Ортега замълча отново.

— Ръдърфорд — каза накрая тя. — Искаш ли да разговаряш с него?

— В момента не искам да разговарям с когото и да било. Може би не ти обясних както трябва. Вървя по студена следа. Банкрофт изчака месец и половина, преди да ме викне. Разполагам единствено с Кадмин.

— Кит Ръдърфорд е като шепа машинно масло. Ще изкопчиш от него точно толкова, колкото преди малко от Кадмин. И изобщо как да те представя, по дяволите? Здрасти, Кит, тая жива бомба е бившият емисар, когото твоят клиент се опита да очисти в неделя. Иска да ти зададе няколко въпроса. След тия мили думички онзи ще си затвори устата по-бързо от пичката на неплатена проститутка.

Права беше. Отправих поглед към морето и се замислих.

— Добре — бавно изрекох аз. — Трябват ми само две минути разговор. Защо не му кажеш, че съм Илайас Райкър, твой партньор от „Органични увреждания“? В края на краищата не е лъжа.

Ортега свали тъмните очила и ме изгледа втренчено.

— На майтапчия ли се правиш?

— Не. Опитвам се да бъда практичен. Ръдърфорд е дошъл в носителя от Улан Батор, нали?

— От Ню Йорк — глухо отвърна тя.

— Добре, от Ню Йорк. Значи сигурно нищо не знае за теб и Райкър.

— Сигурно.

— Тогава къде е проблемът?

— Проблемът, Ковач, е там, че не ми харесва.

Ново мълчание. Сведох очи към скута си и въздъхнах — донякъде искрено. После също свалих очилата и вдигнах глава към Ортега. Чувствата бяха изписани съвсем ясно. Разголен страх от смяната на тела и всичко произтичащо от него — параноична борба до последно за собствения носител.

— Ортега — тихо изрекох аз. — Това пред теб не е той. Не се опитвам да…

— Не можеш да му се хванеш и на малкия пръст — отсече тя.

— Става дума само за кратка комедия.

— Само толкова ли?

Гласът й звънтеше като стомана. Тя върна очилата на място с тъй рязък и точен жест, че дори без да гледам, усетих как в очите зад огледалните стъкла напират сълзи.

— Добре — каза накрая тя и се изкашля. — Ще те уредя. Не виждам смисъл, но ще го сторя. А после?

— Трудно е да се каже. Ще трябва да импровизирам.

— Както в клиниката „Вей“?

Неопределено свих рамене.

— Емисарската тактика много често разчита на непосредствената реакция. Не мога да реагирам на нещо, което още не е станало.

— Не искам нова касапница, Ковач. Лошо е за репутацията на града.

— Ако има насилие, няма да почне от мен.

— Добра гаранция, няма що. Имаш ли поне някаква представа какво ще правиш?

— Ще разговарям.

— Само? — Тя ме изгледа недоверчиво. — И нищо повече? С известно усилие отново наместих очилата върху носа си.

— Понякога стига и толкова — казах аз.

18.

За пръв път видях адвокат, когато бях на петнайсет години. Изтормозеният експерт по младежка престъпност ме защити доста умело от обвиненията за средни органични увреждания, нанесени на полицейски служител от Нова Пеща. С търпеливо и кротко упорство ми издейства условна присъда и единайсет минути виртуална психиатрична консултация. В коридора пред залата на съда за малолетни той огледа лицето ми, което трябва да е било отвратително самодоволно, и кимна така, сякаш се сбъдваха най-лошите му опасения за смисъла на живота. После се завъртя на пети и си тръгна. Вече не помня името му.