Суперкомандос - Страница 67

— Ти ми кажи, Кадмин. Нали имаш толкова богат опит. — Ортега говореше разсеяно. В ръката й изникна дълга хартиена лента с компютърна разпечатка и тя се загледа в текста. — Сводник, изнудвач на триадите, виртуален инквизитор в корпоративните войни. Все качествена работа. Аз съм някакво тъпо ченге, дето не вижда по-далеч от носа си.

— Няма да се карам с вас тук, лейтенант.

— Тук пише, че преди доста време си бил нает от „Мериткон“ да пропъдиш марсианските търсачи на археологически ценности от регистрираните им терени. По своя инициатива си избил и семействата им. Чиста работа. — Ортега захвърли разпечатката и тя изчезна в небитието. — Спипахме те на местопрестъплението, Кадмин. Дигитален запис от хотелската система за наблюдение, доказателства за двойно зареждане, разполагаме и с двете приставки. Изтриването не ти мърда. А дори адвокатите да успеят някак да докажат машинна грешка, слънцето сигурно вече ще е червено джудже, докато те пуснат от хранилището.

Кадмин се усмихна.

— Тогава защо сте тук?

— Кой те изпрати? — тихо попитах аз.

— Кучето говори!

„Вълк ли чувам
да вие в самотно братство
с неуправляемите звезди,
или е само робската важност
в лая на куче?

Колко хилядолетия трябва
да изстискваш и мачкаш
гордостта на единия,
за да превърнеш другия
в свое оръдие?“

Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.

Довърших последния стих:

„Ала как да измерим пътя от дух до дух
и в кого да дирим вината?“

— Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?

— Между другото.

— Какво разочарование.

— Друго ли очаквахте?

— Не. — Кадмин пак се усмихна. — Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.

— Може би.

Той тръсна глава.

— Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.

— Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.

— „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ — Кадмин се изкиска гърлено. — Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?

— Не. Просто изяснявам нещата. — Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. — Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.

Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.

— Бяха ми поръчали да не ви убивам, преди да се провалят всички опити за отвличане — изрече безизразно той. — Но сега ще го сторя.

Още преди да довърши, Ортега връхлетя срещу него. Масата изчезна и тя го ритна от стола. Докато Кадмин пъргаво се изправяше, ботушът на лейтенанта го улучи в устата и той отново рухна назад. Плъзнах език по заздравяващите рани в устата си и определено не изпитах съчувствие.

Ортега сграбчи Кадмин за косата и го дръпна нагоре. Цигарата в ръката й бе заменена с тежка палка чрез същата магия, която преди малко премахна масата.

— Добре ли чух? — изсъска тя. — Заплашваш ли, скапаняк?

Кадмин оголи зъби в окървавена усмивка.

— Полицейско наси…

— Точно така, скапаняк. — Ортега стовари палката върху бузата му. Кожата се разцепи. — Полицейско насилие в наблюдавана полицейска среда. Голяма радост за Санди Ким и Световната мрежа. Но да ти кажа ли нещо? Твоите адвокати май няма да искат да разпространят записа.

— Остави го на мира, Ортега.

Тя като че се опомни и отстъпи назад. Въздъхна дълбоко, лицето й трепна. Масата изникна отново, а Кадмин се озова седнал зад нея със здрава уста.

— И вие — тихо каза той.

— Да, разбира се. — Имах чувството, че презрението в гласа й е насочено донякъде и към самата нея. Тя отново се помъчи да овладее дишането си. — Както вече казах, адът сигурно ще е изгаснал, докато ти падне такава възможност. Но може и да те дочакам.

— Поне човекът струва ли си, да рискуваш заради него, Кадмин? — тихо попитах аз. — Заради професионалната етика ли мълчиш, или просто умираш от страх?

Вместо отговор човекът мозайка скръсти ръце и ме прониза с поглед.

— Приключи ли, Ковач? — попита Ортега.

Опитах се да срещна далечния поглед на Кадмин.

— Кадмин, човекът, за когото работя, е много влиятелен. Може би в момента имаш последен шанс за споразумение.

Нищо. Той дори не мигна.

Свих рамене.

— Приключих.

— Добре — мрачно каза Ортега. — Защото вонята на този боклук съсипва дори моя добродушен характер. — Тя вдигна ръка и размаха пръсти. — Чао, тъпако.

Този път Кадмин завъртя очи към нея и по устните му плъзна тънка, отвратително гадна усмивка.

Напуснахме.

Когато се върнахме на четвъртия етаж, от стените на кабинета грееше ослепително пладне над бели плажове. Примижах от блясъка. Ортега се разрови из едно чекмедже и извади два чифта тъмни очила.