И все пак аз изпитах носталгия, когато минахме покрай кухнята на „Летящата риба“ и отвътре ме лъхна ароматът на сосове, които бях опитал за последен път в Милспорт. Терияки, пържена темпура и едва доловим дъх на месо. За миг постоях обгърнат в тях и си спомнях онези времена. Спомних си бара, където се бяхме укрили със Сара, докато стихне шумотевицата след удара в „Джемини Байосис“. Гледахме ту новините, ту телефона със строшен екран в ъгъла, който трябваше всеки момент да позвъни. Спомних си запотените прозорци и мълчаливите рибари около масите.
Спомних си облепените с пеперуди книжни фенери пред кръчмата на Ватанабе в Нова Пеща. Петък вечер, по хлапашката ми кожа се стича пот от влажния южен вятър откъм джунглата, а аз гледам с лъснали от тетрамета очи към едно от големите огледала. Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето или големите паници суфле. Говорим си за големи печалби, за връзки с якудза, за пътуване на север и по-далече, за нови носители и нови светове. Старият Ватанабе седи на терасата с нас, слуша внимателно, но не коментира. Само си пуши лулата и от време на време поглежда в огледалото към собствените си европейски черти — винаги с лека изненада, както ми се струва.
Той никога не ни каза как се е сдобил с този носител, както и никога не отрече, нито пък потвърди слуховете за подвизите му в космическата пехота, в Мемориалната квелистка бригада, в Емисарския корпус и къде ли не още. Веднъж един по-голям член на бандата ни разправи как видял Ватанабе да застава срещу цяла тълпа Седемпроцентни ангели само с лулата в ръцете си. Друг път някакво хлапе от блатните села измъкна мъгливи новинарски кадри, за които твърдеше, че били още от Заселническите войни. Записът беше двуизмерен, заснет набързо, преди щурмовата група да тръгне в атака, но интервюираният сержант се казваше И. Ватанабе и като видяхме как накланя глава да изслуша въпроса, всички дружно изревахме пред екрана. От друга страна, името Ватанабе се срещаше доста често, а онзи, дето разправяше за боя с Ангелите, много обичаше да разказва и друга история — как спал с едно от най-богатите момичета на Харлановия свят и ние изобщо не му вярвахме.
В една от редките вечери, когато бях съвършено трезвен и сам при Ватанабе, преглътнах юношеската си гордост и помолих стареца за съвет. Вече няколко седмици четях рекламните материали за въоръжените сили на ООН и се нуждаех някой да ме побутне в едната посока или в другата.
Ватанабе само ми се усмихна около мундщука на лулата.
— Значи да те посъветвам? — попита той. — Да споделя с теб мъдростта, която ме е довела дотук?
Огледахме едновременно малката кръчма и нивите зад терасата.
— Ами… да.
— Ами… не — отсече той и отново засмука лулата.
— Ковач!
Примигах и открих, че Ортега любопитно наднича в очите ми.
— Има ли нещо, което трябва да знам?
Усмихнах се леко и хвърлих поглед към лъскавия кухненски тезгях.
— Всъщност не.
Тя ме разбра погрешно.
— Готвят добре, уверявам те.
— Ами тогава да си поръчаме.
Тя ме поведе към една от палубите на ресторанта. Вече ми бе разказала, че „Летящата риба“ бил някога въздушен миночистач, после го купил някакъв океанографски институт. Днес институтът беше закрит или преместен и крайбрежната му сграда пустееше, но предприемчиви хора бяха превърнали дирижабъла в летящ ресторант, привързан над петстотин метра над порутеното здание. От време на време въжетата плавно го издърпваха към земята, за да слязат наситените клиенти и да се качат нови. Когато пристигнахме, около хангара се виеше дълга опашка, но Ортега размаха значката и когато дирижабълът слезе през отворения покрив, ние първи се качихме на борда.
Седнах с кръстосани крака върху възглавничките около масата, която бе закрепена за корпуса с дълга метална тръба, така че изобщо не докоснах палубата. Около площадката трептеше едва доловимо сияние на силов екран, който поддържаше нормална температура, а поривистия вятър свеждаше до приятен полъх. Шестоъгълният решетъчен под разкриваше почти идеална гледка покрай възглавниците към морето далече под нас. Размърдах се малко смутено. Никога не съм обичал високото.
— Използвали го за наблюдения на китове и тъй нататък — каза Ортега, като размаха ръка към корпуса. — По онова време не можели да си позволят сателитно време. Естествено, след Деня на разбирателството китовете изведнъж станали златна мина за всеки, който можел да разговаря с тях. Знаеш ли, те ни разказаха за марсианците почти толкова, колкото узнахме от четири века разкопки на Марс. Господи, те ги помнят как са идвали тук. Наследствена памет, разбира се. — Тя помълча, после добави ни в клин, ни в ръкав: — Родена съм на Деня на разбирателството.
— Наистина ли?
— Да, на девети януари. Нарекли ме Кристин на името на някаква австралийска изследователка от първия преводачески екип.
— Много мило.
Тя изведнъж осъзна с кого говори в действителност. Сви рамене.
— Когато си хлапе, виждаш нещата по друг начин. Исках да се казвам Мария.
— Често ли идваш тук?
— Не. Но предположих, че всеки от Харлановия свят би го харесал.
— Правилно.
Сервитьорът дойде и изписа менюто във въздуха между нас с холографско фенерче. Хвърлих един поглед и избрах напосоки някакво вегетарианско суфле.
— Добър избор — каза Ортега и кимна на сервитьора. — За мен същото. И сок. Искаш ли нещо за пиене, Ковач?
— Вода.
За момент изборът ни просветна в розово, после менюто изчезна. Сервитьорът прибра с рязък жест фенерчето в джоба си и се оттегли. Ортега хвърли поглед наоколо, търсейки неутрална тема за разговор.