Суперкомандос - Страница 72

— И тъй… имате ли подобни заведения в Милспорт?

— Да, на земята. Не си падаме много по високото.

— Тъй ли? — Тя вдигна вежда. — Милспорт е архипелаг, нали? Мислех си, че дирижаблите са…

— Идеалното решение при недостиг на недвижима собственост? Дотук имаш право, но мисля, че пропускаш нещо. — Стрелнах поглед към небето. — Ние не сме сами.

Тя схвана.

— Орбиталните? Враждебни ли са?

— Ммм. Да речем по-скоро капризни. Склонни са да стрелят по всяка въздушна машина, по-едра от хеликоптер. И тъй като още никой не е успял да припари на борда на някой от тях, камо ли да го изключи, не знаем какви са параметрите на програмата им. Затова предпочитаме да не рискуваме и избягваме полетите.

— Все трябва да имате някакъв междупланетен транспорт.

Кимнах.

— Е, имаме. Не много оживен, разбира се. В системата няма други обитаеми планети, а все още сме твърде заети със своята, за да тераформираме останалите. Изстрелваме от време на време изследователски апарати и совалки за поддържане на платформите. Няколко мини за добив на редки елементи, с това се изчерпва всичко. Използваме редките възможности за изстрелване — привечер на екватора и рано сутрин на единия полюс. Изглежда, някога две или три орбитални станции са паднали, оставяйки пробив в мрежата. — Аз помълчах. — Или пък някой ги е свалил.

— Някой? Не марсианците, искаш да кажеш?

Разперих ръце.

— Защо не? Всичко, което са открили на Марс, е разрушено или заровено. Или тъй умело прикрито, че трябваше да търсим с десетилетия, преди да осъзнаем, че е под носа ни. Така е и на повечето от Заселените светове. Всичко говори за някакъв конфликт.

— Но археолозите твърдят, че било гражданска война, колониална война.

— Да, бе. — Скръстих ръце и се облегнах назад. — Археолозите твърдят, каквото им нареди Протекторатът, а в момента е модерно да оплакваме участта на Марсианската империя, която се разпаднала, потънала във варварство и изчезнала. Мъдро предупреждение за наследниците. В името на цивилизацията не вдигайте бунтове срещу законните си управници.

Ортега хвърли нервен поглед наоколо. Разговорите край съседните маси бяха замлъкнали. Завъртях се към зяпащите хора с широка усмивка.

— Може ли да говорим за нещо друго? — попита смутено Ортега.

— Разбира се. Разкажи ми за Райкър.

Смущението мигом отстъпи място на ледено спокойствие. Ортега разпери длани върху масата и се загледа в тях.

— Нямам желание — каза след малко тя.

— Бива. — Загледах се през блясъка на силовата защита към далечните облаци, като полагах усилия да не забелязвам морето долу. — Но искрено смятам, че всъщност го искаш.

— Типично мъжко разсъждение.

Поръчката пристигна и ние започнахме да се храним в тишина, нарушавана само от звъна на приборите. Открих, че съм прегладнял като вълк въпреки идеално балансираната закуска на киберготвача в „Хендрикс“. Храната бе разбудила в мен нещо повече от елементарните стомашни потребности. Изпразних паничката още преди Ортега да е преполовила своята.

— Добре ли е? — попита иронично тя, когато се облегнах назад.

Кимнах, опитвайки да прогоня спомените, свързани със суфлето. Не ми се искаше да използвам емисарските психотехники — щяха да развалят приятното чувство за ситост. Докато оглеждах лениво чистите метални очертания на ресторантската палуба и небето отвъд тях, изпитах почти също тъй пълно удовлетворение, както когато Мириам Банкрофт ме остави да лежа изцеден в „Хендрикс“.

Телефонът на Ортега записука. Тя го измъкна от джоба си и отговори все още с пълна уста.

— Да? Аха. Аха, добре. Не, ще отидем. — Тя стрелна за миг очи към мен. — Тъй ли? Не, остави и това. Нищо няма да му стане. Да, благодаря, Дзак. Задължена съм ти.

Тя прибра телефона и отново се зае със суфлето.

— Добри новини ли?

— Зависи от гледната точка. Проследили са двете местни обаждания. Едното е до биткодрум в Ричмънд. Знам го. Ще отидем да хвърлим едно око.

— А другото?

Ортега ме погледна над паничката, сдъвка хапката и преглътна.

— Другият номер е частен. Резиденцията на Банкрофт. Е, как го разбираш?

19.

Биткодрумът се оказа стар контейнеровоз, закотвен в северния край на залива, близо до безброй изоставени складове. Трябва да беше дълъг към половин километър и имаше шест ясно очертани товарни трюма. Най-задният изглеждаше отворен. От въздуха целият кораб ми се стори боядисан в оранжево — сигурно от ръждата.

— Не се заблуждавай — изсумтя Ортега, докато кръжахме отгоре. — Покрили са корпуса с цяла педя полимерен слой. Сега може да се потопи само с насочен взрив.

— Скъпичко.

Тя сви рамене.

— Има кой да ги финансира.

Кацнахме на кея. Ортега изключи двигателите и се приведе пред мен да огледа надстройката на кораба, която в момента изглеждаше празна. Аз се облегнах назад, смутен както от натиска на гъвкавото й тяло в скута ми, така и от пълния си стомах. Ортега усети движението, изведнъж осъзна какво върши и рязко се изправи.

— Няма жива душа — каза неловко тя.

— Така изглежда. Да хвърлим ли едно око?

Излязохме под поривите на вятъра откъм залива и тръгнахме към моста от широка алуминиева тръба, водещ нагоре към кърмата. Откритият терен не ми допадаше и аз непрестанно шарех с очи ту из него, ту по палубата и надстройката на кораба. Нищо не помръдваше. Леко раздвижих ръка до ребрата си, за да се уверя, че влакнозахващащият кобур не е паднал, както се случва с по-евтините модели след два-три дни носене. С немекса имах приличен шанс да очистя всекиго, който би опитал да ни обстрелва от кораба.