Суперкомандос - Страница 80

— Или адски е бързал.

Баутиста щракна с пръсти и насочи показалец насреща ми. Вече определено почваше да го хваща.

— Вие го казахте. Според Вътрешния отдел Райкър се е издънил, оставяйки живи свидетели, и единствената му надежда била да закачи на приставките им табелка „не безпокойте“. Разбира се, когато ги разпитаха, и двамата заявиха под клетва, че Райкър дошъл без съдебна заповед, измамил ги, после нахълтал със сила в клиниката и когато отказали да отговарят на неговите въпроси, почнал да си играе на „кой е следващият“ с плазмен пистолет.

— Вярно ли е?

— За заповедта ли? Да. Райкър изобщо не е имал работа там. А за останалото? Кой знае?

— А Райкър какво каза?

— Че не го е направил.

— Само това?

— Не, историята е дълга. Просто му хрумнало да се вмъкне с измама. Искал да види докъде може да стигне, но изведнъж открили огън по него. Твърди, че може и да е улучил някого, но не в главата. Според него клиниката трябва да е пожертвала двама свои сътрудници още преди идването му. Твърди още, че не знаел нищо за гмуркането. — Баутиста мрачно сви рамене. — Откриха гмуркача и той каза, че Райкър му плащал. Издържа и проверка с детектор на лъжата. Но каза и нещо друго. Не бил разговарял с Райкър лично, а чрез виртуална връзка.

— Която може да се фалшифицира. С лекота.

— Аха. — Баутиста изглеждаше доволен. — Но същия тип каза, че и друг път е работил с Райкър. Лично. Детекторът потвърди думите му. Райкър го познава, няма съмнение. А от Вътрешния отдел пожелаха да знаят защо Райкър е отишъл сам, без партньор. Имаха и свидетел от улицата, който заяви, че Райкър бил като бесен. Стрелял напосоки, само и само да свали онази кола. Както казах, сиатълските колеги не бяха много доволни.

— Сто двайсет и четири дупки — промърморих аз.

— Аха. Много дупки. Райкър е искал на всяка цена да свали онези двамата.

— Може да е било нагласено.

— Да, може. — Баутиста поизтрезня и в гласа му прозвуча гняв. — Но истината е, че ти… ох, извинявайте… истината е, че Райкър прекали и когато клонът се счупи, нямаше кой да го подхване.

— Значи Ортега повярва на неговата история, опита да се пребори с Вътрешния отдел и когато загубиха… — Кимнах замислено. — Когато загубиха, почна да плаща ипотеката, за да не продадат тялото му на търг. И сега търси нови доказателства?

— Правилно. Вече е подала молба за обжалване, но за да се завърти дискът, трябва да минат най-малко две години след първоначалната присъда. — Баутиста въздъхна тежко. — Както казах, това я съсипва.

Помълчахме.

— Знаете ли — каза накрая Баутиста, — мисля да си вървя. Малко шантаво взе да става. Седя тук срещу Райкър и му разправям за Райкър. Чудя се как издържа Ортега.

— Рискове на модерната епоха — казах аз и допих уискито си.

— Да, сигурно. Би трябвало вече да съм привикнал. Откакто съм в униформа, все разпитвам жертви с чужди лица. За отрепките да не говорим.

— А Райкър към коя категория причислявате? Жертва или отрепка?

Баутиста се навъси.

— Нечестен въпрос. Райкър беше добро ченге, но сбърка. Това не го прави отрепка. Нито пък жертва. Просто се издъни и толкоз. Можех да бъда на негово място.

— Разбира се. Извинявайте. — Разтърках лицето си. Един емисар не бива така да изпуска разговора. — Малко съм уморен. Мисля да си лягам. Ако искате още едно питие за довиждане, поръчайте си. Аз плащам.

— Не благодаря. — Баутиста допи каквото бе останало в чашата му. — Старо полицейско правило. Никога не пий сам.

— Значи и аз съм като старите полицаи. — Станах и леко залитнах. Райкър може да беше заклет пушач, но явно не носеше на алкохол. — Ще намерите пътя, надявам се.

— Естествено. — Баутиста стана, направи няколко крачки, после спря и се обърна. Беше се навъсил съсредоточено. — А, да. Сам разбирате, никога не сме разговаряли.

Махнах към вратата и го уверих:

— Изобщо не сме се виждали.

Той се ухили доволно и лицето му изведнъж се подмлади.

— Точно тъй. Е, добре. Сигурно пак ще се видим.

— Довиждане.

Проследих го с очи, докато изчезна, после неохотно оставих ледените процеси на емисарския контрол да плъзнат из замаяните ми сетива. Когато отново бях отвратително трезвен, взех от плота кристалите на Къртис и отидох да поговоря с „Хендрикс“.

21.

— Знаеш ли какво е синаморфестерон?

— Чувала съм.

Ортега разсеяно разрови пясъка с връхчето на обувката си. Плажът още бе влажен от неотдавнашния отлив и зад нас оставаха тъмни следи. Накъдето и да погледнех, край морето не се виждаше жива душа. Бяхме сами. Единствено чайките кръжаха на ята високо над нас.

— Е, така и така ще чакаме, защо не ми обясниш?

— Наркотик за жребци.

Като видя недоумяващия ми поглед, Ортега изпухтя раздразнено. Май не беше спала добре.

— Не съм тукашен.

— Нали каза, че си бил на Шария.

— Да. Като военен. Нямахме много време за културни разходки. Бяхме твърде заети да избиваме хора.

Последното не бе съвсем вярно. След голямата касапница на Дзихиче емисарите преминаха курсове по създаване на покорни режими. Непокорните биваха унищожени, в съпротивата се вмъкваха провокатори и следваше безмилостен разгром, а в политическата система влизаха личности, склонни към компромис. При подобна дейност научаваш много за местната култура.

Бях помолил да ме изтеглят оттам преждевременно.

Ортега заслони очи и огледа плажа в двете посоки. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна.

— Стимулатор на мъжките реакции. Предизвиква агресивност, засилена сексуалност, самоувереност. Уличните търговци в Средния изток и Европа го наричат „жребец“, а в южните области е „бик“. При нас рядко се среща, уличната среда е по-друга. За което се радвам. Чувала съм, че може да създаде големи неприятности. Да не си срещнал снощи нещо такова?