Суперкомандос - Страница 81

— В известен смисъл.

Горе-долу същото бях научил от базата данни на „Хендрикс“, само че с по-неутрални изрази и повече химия. А поведението на Къртис представляваше идеална илюстрация за симптомите и страничните ефекти.

— Да речем, че искам да си набавя такава стока. Къде мога да я открия? Без много проблеми.

Ортега ме изгледа втренчено и се изкачи на сухия пясък.

— Би трябвало да поразпиташ. Да потърсиш човек с по-далечни връзки. Или някой, който да ти го синтезира на място. Но не знам. С изкуствени хормони сигурно ще е по-скъпо, отколкото да го доставят от юг. — Тя спря на върха на дюната и пак се огледа. — Къде се бави, по дяволите?

— Може да не дойде — мрачно подметнах аз.

И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.

— Ще дойде — каза Ортега. — Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук сме само от десетина секунди реално време.

Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.

— Да ти се намират цигари?

Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.

— Казах ти, че ще дойде.

— Тя или някой друг — промърморих аз.

Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.

Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.

— Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? — попитах аз заядливо.

Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.

— С пари не се купува добър вкус.

Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.

— Розово?

Ортега пак сви рамене.

Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.

Въздъхнах и последвах Ортега към машината.

Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.

Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.

— Ковач, това е Лейла Бегин — изрече Ортега с официален глас. — Мис Бегин, това е Такеши Ковач, детективът на Лорънс Банкрофт.

Големите очи ме огледаха безцеремонно.

— От друга планета ли сте? — попита Бегин.

— Да, от Харлановия свят.

— Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. — Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. — Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.

— Към какво?

— Към истината. — Бегин ме погледна с изненада. — Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?

Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.

— Та, какво казвахте за истината?

— Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт — изрече отсечено тя, без да ме поглежда. — Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?

— Значи не смятате, че е било самоубийство?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

По устните й трепна усмивка.

— Не, не смятам.

— Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.

Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.

— Подигравате ли ми се, мистър Ковач?

Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.

— Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?

— Срещали ли сте Мириам Банкрофт?

— Да, за малко.

— И без съмнение я смятате за очарователна.

Неопределено свих рамене.

— Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.

Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:

— Тя е луда.

После продължи напред. След секунда и аз я последвах.

— Лудостта вече не е ограничено понятие — казах аз предпазливо. — Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.