— Съжалявам, мистър Ковач. Държах се невъзпитано. Както видяхте, полицията не проявява съчувствие към нас. Преживяхме тежко премеждие и все още сме доста раздразнителни. Ако можете да си представите…
— Няма нужда да обяснявате.
— Но искрено съжалявам. Обикновено не съм такава. Никой от нас не е такъв. — Тя размаха ръка, сякаш искаше да ми намекне, че двамата въоръжени пазачи зад нея обикновено ходят окичени с цветя. — Моля ви, приемете моите извинения.
— Разбира се.
— Моят съпруг ви чака в салона откъм морето. Веднага ще ви заведа при него.
Отвътре къщата беше просторна и светла. Една прислужница ни посрещна до вратата на верандата и мълчаливо пое ракетата за тенис на мисис Банкрофт. Продължихме по мраморен коридор, окичен с картини, които за неопитното ми око изглеждаха старинни. Скици на Гагарин и Армстронг, емпатистки творби на Конрад Харлан и Анджин Чандра. Върху цокъл в края на тази галерия имаше нещо като тънко дръвче от ронлив червен камък. Спрях пред него и мисис Банкрофт, която тъкмо завиваше наляво, бързо направи крачка назад.
— Харесва ли ви? — попита тя.
— Много. Това е от Марс, нали?
С крайчеца на окото си забелязах как лицето й се промени. Почваше да преосмисля, да ме оценява по нов начин. Обърнах се, за да я огледам по-добре.
— Впечатлена съм — каза тя.
— Случва се. Понякога пък правя салто, за да впечатля хората.
Тя ме изгледа втренчено.
— Наистина ли знаете какво е?
— Откровено казано, не. Преди време се интересувах от структурално изкуство. Виждал съм този камък на снимки, но…
— Това е Песенна кула.
Тя посегна покрай мен и плъзна пръсти по един от стърчащите клони. От камъка долетя тиха въздишка и из въздуха се разнесе аромат на вишни и горчица.
— Живо ли е?
— Никой не знае. — В гласа й внезапно прозвуча ентусиазъм, с който ми стана по-симпатична. — На Марс те израстват до сто метра височина, в основата понякога са широки колкото тази къща. Песента им се разнася на километри. И ароматът също. Според ерозията се смята, че някои от тях са на десет хиляди години. Тази обаче е млада, навярно съществува някъде от началото на Римската империя.
— Сигурно е било скъпо. Да се достави на Земята, искам да кажа.
— Парите не бяха проблем, мистър Ковач.
Високомерната маска отново се върна на място. Време беше да продължим.
Почти тичешком се отправихме по коридора наляво, може би, за да наваксаме загубеното време. При всяка крачка гърдите на мисис Банкрофт подскачаха под тънкото трико и аз мрачно отклоних вниманието си към картините по другата стена. Пак емпатистки творби. На една от тях Анджин Чандра докосваше с крехката си ръка ракета, стърчаща като огромен фалос. Не ми помогна особено да се разсея.
Салонът откъм морето беше в края на западното крило. Мисис Банкрофт ме въведе през скромна дървена врата и щом влязохме, слънцето нахлу в очите ни.
— Лорънс, това е мистър Ковач.
Засенчих очите си с длан и видях, че салонът е на две нива. От горното стъклена плъзгаща се врата водеше към балкон. На парапета на балкона се подпираше мъж. Навярно ни бе чул да влизаме; всъщност трябваше да е чул пристигането на полицейската кола и да знае какво означава, но продължаваше да си стои там и да гледа морето. Завръщането от смъртта понякога създава такива настроения. Или пък се дължеше на чисто високомерие. Мисис Банкрофт ми кимна напред и двамата се изкачихме по стъпала, направени от същото дърво като вратата. За пръв път забелязах, че стените на стаята са покрити от пода до тавана с книжни лавици. Слънцето обливаше гръбчетата им с равномерно оранжево сияние.
Когато излязохме на балкона, мистър Банкрофт се обърна към нас. Държеше книга и беше отбелязал с пръст докъде е стигнал.
— Мистър Ковач. — Той прехвърли книгата в другата ръка и се здрависа с мен. — За мен е удоволствие да ви видя най-сетне. Как ви се струва новият носител?
— Не е лош. Удобен.
— Да, не се задълбочих в подробностите, но дадох на адвокатите си инструкции да намерят нещо… подходящо. — Той се озърна, сякаш търсеше на хоризонта полицейската кола на Ортега. — Дано полицаите да не са се формализирали.
— Засега не.
Личеше, че Банкрофт обича да чете. На Харлановия свят има един популярен артист на име Ален Мариот, спечелил известност с ролята на мъжествен млад философ-квелист, който подкопава устоите на жестоката тирания през ранните Заселнически години. Може да се спори доколко точно са представили образа на квелиста, но историята е хубава. Гледал съм я два пъти. Банкрофт много приличаше на Мариот в онази роля, само че по-възрастен. Беше строен и елегантен, с пронизващи черни очи и буйна прошарена коса, вързана отзад на опашка. Книгата в ръката му и библиотечните лавици наоколо изглеждаха като естествено продължение на могъщия ум, който личеше в погледа му.
Банкрофт докосна рамото на жена си с небрежна нежност, от която в сегашното си състояние бях готов да заплача.
— Пак беше онази жена — каза мисис Банкрофт. — Лейтенантът.
Банкрофт кимна.
— Не се безпокой за това, Мириам. Просто душат наоколо. Предупредих ги какво ще направя, а те не ми обърнаха внимание. Е, мистър Ковач вече е тук и най-сетне ме взеха на сериозно. — Той се обърна към мен. — Полицията не прояви голямо желание да ми сътрудничи.
— Аха. Очевидно затова съм тук.
Спогледахме се, докато аз се мъчех да реша дали този човек ме ядосва или не. Беше ме домъкнал през половината обитавана Вселена, за да ме пъхне в ново тяло и да ми предложи сделка, която просто нямаше как да откажа. Така постъпват богатите хора. Имат власт и не виждат причини да не я използват. Мъжете и жените са обикновена стока като всичко останало. Купуваш, пренасяш, доставяш. Моля, подпишете тук долу.