Суперкомандос - Страница 90

— Правите голяма грешка, Ковач.

— Не смятам. — Посочих с глава оределите автомобили на паркинга. — Направо през тях и после наляво по улицата. Ще вървите, докато ви кажа да спрете.

Съливан понечи да каже още нещо, но аз пак го побутнах с филипса и той млъкна. Тръгна надолу по стъпалата към паркинга, като от време на време се озърташе, после продължи към провисналата двукрила порта, чиито панти отдавна бяха ръждясали в отворено положение.

— Очите право напред — тихо подвикнах аз през увеличаващата се дистанция помежду ни. — Не се съмнявай, още съм тук.

Когато излязохме на улицата, оставих Съливан да се откъсне на десетина метра и го последвах, като се преструвах, че нямам нищо общо с него. Кварталът не беше от най-представителните и под дъжда почти не се мяркаха минувачи.

След пет пресечки забелязах запотените прозорци на китайската закусвалня, която търсех. Ускорих крачка и догоних Съливан.

— Влизай. Иди да седнеш в дъното.

Огледах улицата, не забелязах нищо подозрително и последвах Съливан.

В заведението нямаше почти никого. Обедната клиентела си беше отишла, а вечерната тепърва щеше да дойде. В единия ъгъл седяха две стари китайки, съсухрени и елегантни като букети изсушени цветя. В другия край на закусвалнята четирима младежи със светли копринени костюми си играеха със скъпи на вид оръжия. На една маса до витрината бял дебелак нагъваше огромна порция юфка със скариди и същевременно прелистваше холографски порнокомикс. Видеоекран, вграден високо в стената, показваше състезание по някакъв неразбираем за мен местен спорт.

— Чай — поръчах аз на младия сервитьор, който дойде да ни посрещне, после седнах в сепарето срещу Съливан.

— Няма да ти се размине — каза неуверено той. — Дори да ме убиеш, наистина да ме убиеш, ще проверят последните презареждания и рано или късно ще стигнат до теб.

— Да, може дори да узнаят за неофициалната операция, която е претърпял носителят, преди да пристигна.

— Оная кучка. Ще я…

— Не си в позиция да заплашваш — кротко го предупредих аз. — Всъщност не си в позиция за каквото и да било, освен да отговаряш на въпросите ми и да се надяваш, че ще ти повярвам. Кой ти каза да ми лепнеш етикет?

Настана тишина, нарушавана само от спортния коментар. Съливан унило гледаше настрани.

— Добре, ще те улесня. Отговаряй само с „да“ или „не“. При теб е дошла синтетична жена на име Треп. За пръв път ли имаше работа с нея?

— Не знам за какво говориш.

С умерен гняв го зашлевих през устата. Той се блъсна в стената на сепарето и шапката му отхвръкна. Разговорът на младежите с копринените костюми рязко секна, след това продължи много оживено, щом им хвърлих кос поглед. Двете стари жени вдървено станаха от масата и се отправиха към задния изход. Дебелакът дори не откъсна очи от порното. Приведох се над масата.

— Съливан, не приемаш разговора с необходимия ентусиазъм. Много държа да знам на кого си ме продал. Няма да те оставя на мира, само защото имаш някакви закърнели скрупули относно тайната на клиента. Повярвай ми, не са ти платили достатъчно, за да мълчиш пред мен.

Съливан се облегна назад и изтри струйка кръв от ъгълчето на устните си. Дори направи опит да се усмихне мрачно.

— Мислиш ли, че досега не са ме заплашвали, Ковач?

Огледах ръката, с която го бях ударил.

— Мисля, че имаш много оскъдно познанство с насилието и това е сериозен недостатък. Давам ти шанс да ми кажеш още сега каквото искам да знам. След това отиваме на място с добра звукоизолация. Е, от чие име идваше Треп?

— Ти си тъп бияч, Ковач. Просто един…

Замахнах през масата и го ударих с юмрук в лявото око. Ударът бе по-тих от плесницата. Съливан изпъшка смаяно, отхвръкна назад и се сви на седалката. Нещо студено се надигаше в мен, нещо родено на подсъдимата скамейка в Нова Пеща и закалено от дългите години на сблъсъци с безсмислена жестокост. Надявах се Съливан да не е толкова печен, колкото се представяше. Отново приведох глава към него.

— Ти го каза, Съливан. Аз съм бияч. Не почтен престъпник като теб. Не съм нито Мат, нито бизнесмен. Нямам нито делови интереси, нито връзки или скъпо платена репутация. Аз съм си аз, а ти стоиш на пътя ми. Затова да започнем отново. Кой изпрати Треп?

— Той не знае, Ковач. Губиш си времето.

Женският глас беше звънък и весел. Долетя откъм вратата, където стоеше посетителка с ръце в джобовете на дългия си черен шлифер. Беше бледа и стройна, с късо подстригана черна коса и нещо в стойката й подсказваше добро владеене на бойните изкуства. Под шлифера носеше сива плетена туника, която изглеждаше бронирана, и панталони със същия цвят, подпъхнати в ниски ботуши. На лявото й ухо висеше обица с формата на бракуван електроден кабел. Не видях придружители.

Бавно отпуснах филипса, който бе изникнал в ръката ми като по магия. Тя прие това за знак да влезе спокойно в закусвалнята. Младежите с копринените костюми я следяха с очи, но жената се престори, че не ги забелязва. Когато стигна на около пет крачки от сепарето, тя ме изгледа въпросително и измъкна наполовина ръцете си от джобовете. Кимнах. Тя довърши движението, разкривайки празни длани и пръсти, отрупани с пръстени от черно стъкло.

— Треп?

— Позна. Ще разрешиш ли да седна?

Посочих с филипса отсрещната седалка, където Съливан притискаше окото си с две ръце.

— Ако успееш да убедиш своя съдружник да се измести. Само дръж ръце над масата.

Жената се усмихна и леко склони глава. Погледна Съливан, който вече се притискаше до стената, за да й стори място, и с изящно движение се настани до него, като държеше ръцете си настрани от тялото. Направи го тъй плавно, че обицата почти не трепна. Щом седна, тя притисна длани върху масата пред себе си.