Суперкомандос - Страница 91

— По-спокоен ли ще се чувстваш така?

— Става — казах аз и забелязах, че обицата и пръстените от черно стъкло са проява на също тъй черен хумор. През тях като на рентгенова снимка прозираха синкавите очертания на костите. Е, поне стилът на Треп почваше да ми харесва.

— Нищо не съм му казал — изпъшка Съливан.

— Ти и не знаеш нищо — хладно отвърна Треп. Дори не го бе погледнала. — Имаш късмет, че дойдох. Мистър Ковач не ми изглежда човек, склонен да приеме отговора „не знам“. Права ли съм?

— Какво искаш, Треп?

— Дойдох да помогна. — Чувайки тихо дрънчене, Треп се озърна. Към нас идваше сервитьор с поднос, върху който имаше чайник и две чашки. — Ти ли поръча това?

— Да. Заповядай, ако искаш.

— Благодаря. Много обичам чай. — Треп изчака сервитьора да остави поръчката, после се зае с чайника. — Съливан, искаш ли и ти? Хей, донесете още една чашка. Благодаря. Е, докъде бях стигнала?

— Че идваш да помогнеш — напомних натъртено аз.

— Да. — Треп отпи глътка зелен чай, после ме изгледа над ръба на чашата. — Точно така. Дойдох да изясня нещата. Разбираш ли, ти се мъчиш да изкопчиш сведения от Съливан, а той нищо не знае. Аз му бях свръзката. Ето ме. Разговаряй с мен.

Изгледах я спокойно.

— Миналата седмица те убих, Треп.

— Да, и аз така чух. — Треп остави чашката и огледа критично кокалчетата на пръстите си. — Разбира се, нищо не помня. Всъщност дори не те познавам, Ковач. Последното, което помня, е как легнах в резервоара преди около месец. По-нататък няма нищо. Онази „аз“, която си изпекъл в колата, е мъртва. Нямам нищо общо с нея. Тъй че дай да не се караме, а?

— Нямаш ли дистанционно съхранение, Треп?

Тя изсумтя презрително.

— Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?

Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.

— Беше малко мудна. И малко небрежна.

— Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей, дето направо се вбесява от всичко това.

— Жалко — казах търпеливо аз. — Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?

— Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. — Тя видя изражението ми и кимна. — Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.

— А Кадмин? И той ли участва?

Треп въздъхна през зъби.

— Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. — Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. — По-добре да отидем другаде.

— Добре — кимнах аз. — Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.

— За това вече те изпреварихме. — Треп допи чая и започна да се надига от масата. — Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.

Сложих ръка върху нейната и тя застина.

— Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.

— Добре. Без изненади. — Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.

— Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?

— Стига да е празно. — Пуснах я и тя продължи плавното си движение нагоре, като държеше ръце настрани. Извадих няколко ламинирани банкноти и ги хвърлих пред Съливан.

— Ти оставаш тук. Видя ли лицето ти на вратата, преди да сме заминали, ще го надупча. Чаят е за моя сметка.

Докато следвах Треп към вратата, сервитьорът се зададе с чаша за Съливан и голяма бяла кърпа, сигурно за разбитата му устна. Добро момче. Едва не се препъна, за да ми стори път, и ме изпрати с поглед, в който се смесваха погнуса и страхопочитание. След като ледената ми ярост бе отминала, сега му съчувствах повече, отколкото можеше да подозира.

Младежите с копринените костюми ни следяха с мъртвешката съсредоточеност на змии.

Навън продължаваше да вали. Вдигнах яката на якето си, а Треп извади транспортен пейджър и го размаха небрежно.

— След малко ще хванем такси — каза тя и ме изгледа странно. — Знаеш ли на кого принадлежи закусвалнята?

— Предполагах.

Тя поклати глава.

— На триадите. Ама че място за разпит. Или просто обичаш да живееш опасно?

Свих рамене.

— Там, откъдето идвам, престъпниците гледат да не се бъркат в чужди кавги. По принцип повечето са страхливци. По-вероятно е да се намеси някой почтен гражданин.

— Не и тук. Повечето почтени граждани са твърде почтени, за да се месят в защита на някакъв непознат. Според тях за това си има полиция. Ти си от Харлановия свят, нали?

— Да.

— Може при вас да е тъй заради квелизма. Не смяташ ли?

— Може би.

Едно автотакси се спусна по спирала през дъжда. Треп застана до отворения люк и иронично ми посочи празното купе. Усмихнах се леко.

— След теб.

— Моля.

Тя се качи и мина навътре, за да ми стори място. Седнах отсреща и забих поглед в дланите й. Като забеляза това, тя се ухили и разпери ръце върху облегалката. Люкът се затвори.

— Добре дошли — изрече любезно таксито. — Моля, съобщете целта на пътуването.