Суперкомандос - Страница 66

— Сигнализатор с ензимно залепване — обясни делово Ортега. — Колкото око на муха. Есен е и не вярвахме да се разхождаш без сако. Естествено, когато го изхвърли, решихме, че си ни разкрил.

— Не. Откъде у мен толкова ум?

— Готово! — обяви внезапно Мики. — Дами и господа, дръжте се здраво, потегляме.

Навлизането бе по-грубо, отколкото бих очаквал от инсталация в държавно учреждение, но аз бях преживявал и по-лоши неща. Първо хипнофоните ни обгърнаха с пулсиращия код на сигналите си, докато по сивия таван изведнъж заиграха поразителни вихри от светлина и смисълът се отцеди от Вселената като мръсна вода от мивка. Сетне се озовах…

Другаде.

Мястото се разстилаше до безконечност във всички посоки около мен и изглеждаше като огромно увеличение на едно от металните стъпала, по които бяхме слезли. Стоманено сива равнина, осеяна тук-там със заоблени издатини. Небето над нас бе в същия сив оттенък, но малко по-бледо. Мътните сенки из него напомняха решетки и старинни ключалки. Добър психологически трик — разбира се, ако някой от разпитваните затворници изобщо знаеше какво е истинска ключалка.

Пред мен от пода бавно се оформи заоблена сива мебел като скулптура, израстваща от живачно езерце. Първо проста метална маса, после столове — два отсам и един от другата страна. До последните секунди от създаването им ръбовете и повърхностите бяха леко замъглени, сетне изведнъж придобиха геометрична строгост и се отделиха от пода.

Ортега се появи до мен — отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря. Аз…

Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.

Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.

— Стандартен ли е декорът?

— В общи линии да. — Ортега се загледа в далечината с присвити очи. — Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.

Кадмин изникна от другата страна на масата. Още преди виртуалната програма да го оцвети напълно, той ни забеляза и скръсти ръце. Не пролича дали появата ми го е стреснала, както се надявах.

— Пак ли, лейтенант? — попита той, когато програмата довърши образа му. — Знаете, че има нормативи на ООН за максималната продължителност на виртуалните разпити.

— Точно така и все още сме много далеч от норматива — каза Ортега. — Защо не седнеш, Кадмин?

— Не, благодаря.

— Казах да седнеш, мръснико!

В гласа й внезапно звънна стоманена нотка. Сякаш по магия образът на Кадмин примигна и се озова седнал зад масата. За миг по лицето му се изписа ярост, но изражението веднага изчезна и той иронично отпусна ръце.

— Права сте, така е много по-удобно. Няма ли и вие да седнете?

Настанихме се по нормалния начин и аз използвах момента, за да огледам Кадмин. За пръв път виждах нещо подобно.

Пред мен седеше Кърпения човек.

Повечето виртуални системи пресъздават представата, която имаш за себе си, при което стандартни контролни програми имат грижата да отстранят фантазиите и самозаблудите. Обикновено аз излизам малко по-висок и с по-тясно лице. В случая обаче системата сякаш бе сглобила мозайка от спомените на Кадмин за безброй различни носители. Срещал бях такива изображения като случайни дефекти, но по правило хората свикват бързо с носителя си и този образ засенчва предишните. В края на краищата всички живеем в реалния свят.

Човекът пред мен бе различен. Имаше телосложение на северен европеец, с около трийсет сантиметра по-висок от мен, но лицето влизаше в пълно противоречие с тялото. Отгоре започваше по африкански с широко абаносово чело. Черният цвят обаче свършваше под очите като маска и долната половина се делеше от двете страни на носа — медночервено отляво и мъртвешки бледо отдясно. Носът беше едновременно орлов и месест, добре наместен между горната и долната половина на лицето, но двете части на устата не си пасваха и от това устните изглеждаха странно изкривени. Дългата, права черна коса бе заресана като грива назад от негърското чело с бяло петно от едната страна. Неподвижно отпуснатите ръце върху масата имаха нокти като онези на гиганта от Лизниград, но пръстите бяха дълги и гъвкави. Върху мощния мускулест торс стърчаха нелепо едри женски гърди. Сред черната кожа на лицето грееха изненадващи бледозелени очи. Кадмин се бе откъснал от общоприетите представи за реалния свят. В древността би станал шаман; днес вековете технологично развитие го превръщаха в нещо повече. Електронен демон, зъл дух, който се спотайва в изменения въглерод и изскача оттам само за да придобие плът и да върши злодеяния.

От него би излязъл чудесен емисар.

— Предполагам, че е излишно да се представям — казах аз тихо.

Кадмин се усмихна, разкривайки ситни зъби и деликатен изострен език.

— Ако сте приятел на лейтенанта, можете да правите тук каквото си искате. Само на лошите хора им кастрят образа.

— Познаваш ли този мъж, Кадмин? — попита Ортега.

— Надявате се на признание, лейтенант? — Кадмин отметна глава и се разсмя звънко. — О, колко примитивно! Този мъж? Или може би тази жена? Или… да, дори куче може да бъде тренирано да каже няколко думи. С подходящи транквиланти, разбира се. Иначе горките животни буквално се побъркват в чуждия образ. Но тъй или иначе, може дори да е куче. Седим си като три фигури, изваяни от електронна суграшица сред бурята на разликите, а вие говорите като в евтин сапунен сериал. Ограничен кръгозор, лейтенант, ограничен кръгозор. Къде е гласът, който казваше, че измененият въглерод ще ни освободи от оковите на плътта? Къде е мечтата да се превърнем в ангели?